Дойде ли декември, всяка година е време за „Наистина любов“. Всяка година. И точка. Преди, по време на и след Коледа. От 2003 г. насам. Нищо не може да ме ободри и докара до радостни сълзи, както кадрите от летище Хийтроу в началото и в края на филма. Рядко нещо ме е разплаквало от мъчителна носталгия толкова, колкото моментът, в който за частица от секундата се запитах къде е героят на Алън Рикман в ето това благотворително видео на Red Nose, посветено на персонажите 15 години след филма.
Забелязали ли сте обаче колко модерно е в последните години да правим критичен прочит на всичко, което някога сме харесвали, и да го обвиняваме във всички земни грехове – сексизъм, расизъм, консумеризъм, дискриминация, патриархална или някаква друга попкултурна пропаганда… Далеч не без основание, в редица случаи, смея да твърдя. „Наистина любов“ не остава назад сред хитовите продукци, които се оказват проблематични. Само че този път не съм съгласна. „Наистина любов“ е… наистина попкултурно явление. Обаче това не го слага на тъмната страна на попкулртурата автоматично.
Според Даян Сойер, домакин на специалното телевизионно предаване The Laughter & Secrets of Love Actually: 20 Years Later, зрителите по света са прекарали общо 4,6 милиарда минути в гледане на „Наистина любов“, и това са само регистрираните му или по някакъв начин официални гледания. Google Trends сочи, че търсенията му достигат нов пик всяка година през декември – може би със засилването на носталгията на зрителите по онази първа отдавнашна Коледа, когато за пръв път са гледали филма, по тогавашната им „наистина любов“, по хората, които също както Алън Рикман във филма, тогава все още са били заедно с тях около празничната трапеза. И това ако не е попкултурно явление…
С бума на растящата му популярност идват и съответните странични ефекти. От ранга на приятна романтична комедия той първо се издигна до носталгична коледна класика, а след това дойде и обратната реакция. Вече няколко години декември след декември чета коментари колко „сбъркан“ е филмът, как това е най-лошият коледен филм някога (в свят, в който съществува „Елф“ с Уил Феръл, или пък „Treevenge“– коледен хорър, в който елхите отмъщават на хората, задето са ги украсявали). „Наистина любо“ е още сексистки, подвеждащ по отношение на романтиката, утвърждаващ тормоза… и какво ли още не. Ама разбира се, как иначе?
Филмът не е идеален, това е ясно, макар че фанатичните му фенове, към които може и да принадлежа, на чисто емоционално равнище вероятно бихме казали обратното.
Да, георят на Алън Рикман – Хари – потъпква целия етичен кодекс на човешките ресурси, докато опитва да изневерява на жената до себе си, изиграна брилянтно от Ема Томпсън, със своята служителка Миа, която определено се стреми да го провокира в тази посока – но този герой не бе създаден да го харесваме, а да се наслаждаваме на мъките му, докато Роуан Аткинсън му опакова подаръка за Миа в целофан след целофан, а той се старае да не се издаде пред жена си. И да триумфираме, когато все пак призна, че намира себе си за кръгъл глупак.
Да, Сара заслужаваше историята ѝ да завърши по-щастливо, докато обаче тя самата беше ходещ пример за човек, който не може да поставя емоционални граници и до голяма степен сам е отговорен за това.
Да, героят на Хю Грант, министър-председателят Дейвид щеше да влезе в хрониките на #MeToo с поведението си към своята подчинена и най-вече с това, че помоли да я преместят заради привличането си към нея. Но пак беше по-добър в премиерството от един друг колега Дейвид, който, без да е непохватен симпатяга като него, се финтира и самонадхитри дотолкова, че се случи Брекзит.
Вижте още: „Кога ще спрем да си говорим за #MeToo?“
Да, репрезентацията на американските момичета, които полудяват от британски акцент, може би идва твърде саркастична, но всъщност сарказмът към други нации не е прерогатив на самите американци, а и героят британец е не по-малко пародиен – дори в неговия сюжет се забелязва повече автоирония на британците, отколкото сатира, насочена навън.
Да, странно е и влюбването на Аурелия и Джейми, които дори не говорят един език – обаче не ви ли е познато онова чувство, когато нечие присъствие, жестове, начинът, по който се усмихва и се движи, обемат всичко в стаята и в този миг само те съществуват на света, и никакви думи не са нужни… Дано на всекиго се е случвало поне веднъж.
Но пък моментът, когато Джулиет догони и целуна Марк, най-добрия приятел на съпруга си, който именно в коледната нощ дойде да ѝ признае любовта си…. Ако съдим по не една статия и коментар, които съм прочела по темата, това ще да е най-страшната изневяра в историята, макар и всъщност да не беше нищо повече от човешки момент на топлина и раздяла между двама души, които добре разбират, че в една паралелна вселена може би биха прекарали живота си заедно, но не тук, не този живот, защото в него ще бъдат зацвинаги две успоредни прави, в близост една до друга, които никога няма да се пресичат. Марк не е лош приятел, нито Джулиет е лоша съпруга. Ако трябва да избирам, със сигурност бих предпочела партньорът ми да е целунал най-добрия ми приятел в коледната нощ, отколкото да прекарам живота си в близост до човека, когото обичам, гледайки го как е щастлив с най-добрия ми приятел и обвинявайки себе си, че не мога да се зарадвам достатъчно за тях.
Понякога симпатични, понякога нетърпими, понякога арогантни, понякога пълни кретени, понякога водени от погрешните съображения, а друг път умилителни, разкаяни, надяващи се, обичащи, прощаващи – такива са героите от „Наистина любов“, такива сме и ние, зрителите. Филмът не идеализира погрешното поведение, не дели персонажите си на „бели“ и „черни“ (не в расовия смисъл). И всяка от грешките им си има процес на възмездие – нещо, което за живота вече не можем да кажем.
Много е лесно да заживеем в свят, където всяка проява на хумор, се оказва някаква форма на омразна реч. Само че като заживеем в този свят, няма да ни е никак лесно. Той ще е синтетичен, стерилен. Ще съдържа филми без история – за да има един сюжет плътност, е нужен конфликт, а за да има конфликт, героите му трябва да допускат грешки. Щастливият, безоблачен и безавариен брак между героите на Рикман и Томпсън никога нямаше да ни задържи пред екраните – дори и до края на филма, а камо ли пък за следващите 20 години напред.
Вземете си топлия шоколад с ром, обелете си мандарина, отпуснете се малко и си припомнете, че хуморът още не е криминализиран. Коледа иде – усмивки!
Вижте още:
Сексизмът и градът: абсурдните попкултурни послания на някогашните любими епизоди
