„Нападателят напредва с топката в противниковото поле…. Лъже един… Лъже втори…. Лъже себе си…“. Като малка редовно се заливах от смях на този футоблен коментар, който знам от баща ми – така и не разбрах дали е сатиричен или истински, мисля, че и двете са допустими. Всички лъжем. Лъжем ежедневно. Лъжем, без да се усетим. Лъжем, че не лъжем. Понякога е с добронамерени подбуди – да не притесним някого с това, че имаме проблеми, например, ами да си ги разрешим сами и да не му разваляме настроението. Друг път е, за да избегнем някой да ни досажда със забележки, коментари и опити за забрана – като тийнейджъри казваме на родителите си, че ще спим у приятелка, когато отиваме на дискотека или у гадже, като възрастни се случва да лъжем неподходящите си партньори с кого сме излезли, за да не слушаме сцени на ревност. Друг е въпросът, че понякога работата си е баш за ревност, а неподходящите партньори сме ние. И на работа лъжем – независимо дали сме работливи или тотални мързели, винаги се изкарваме по-уморени и по-претоварени, отколкото в действителност сме. Понякога удобно спестяваме някоя некомфортна истина и това е особено кофти лъжа, защото на теория не е лъжа, ама на практика…
Най-изкусни обаче успяваме да бъдем в лъгането на себе си – в приемането на желаното за действително, в самоокуражаването да преминем през някоя ситуация, която няма смисъл или е невъзможна за преминаване, в поддържането на напразни надежди, в измислянето на оправдания за своето собствено поведение или това на други хора, в търсенето на смисъл там, където той липсва и винаги е липсвал. „Всички тук сме лъжци и всеки един от нас е по-добър лъжец от тебе“ – в екранизацията на „Игра на тронове“ лорд Петир Бейлиш каза тези думи на Санса Старк и аз ги запомних задълго. Когато тръгнем да лъжем себе си, всички сме лоши лъжци.
Понеже не обичам мотивационни лектори и така наречената самопомощ, влизам в ролята на един демотивационен лектор, за да развенчая някои от разпространените лъжи на себе си. Щях да кажа, че бих била благодарна някой да ме беше светнал за тези неща навреме, но и това щеше да е лъжа. Винаги съм знаела къде е истината, просто невинаги ми е харесвало това, което знам. Знаете го и вие.
Незаменим/а съм на работа (Не, брат, така ти казват, за да не ти плащат)
Липсва разумна причина да прекарваш повече време в работа, отколкото с близките си или със себе си. Липсва и разумна причина да оставаш на работно място, където не те ценят, карат те да вършиш рутинни глупости, през ден се прибираш в истерия, претоварват те, средата е токсична, не ти се плаща достатъчно, или всичкото накуп. Затова се намесват ирационалните причини. Работодателите, особено корпоративните, обичат да ти показват колко ценен ресурс си, основно с грамоти, празни декларации, мейли с благодарности и тук-там някой брандиран подарък. Страх те е да си тръгнеш, страх те е и да си отстояваш правата, защото се страхуваш от неизвестността. Това е. В момента, в който го направиш, ще те заменят за броени дни. Има кой да върши работата ти. Има кой да я върши и по-добре от тебе.
Не ми се обажда, защото няма време (Има време, брат, желание няма)
Преди няколко дни си направих утринната йога, работих на едното си работно място, след това вечерта на другото, междувременно сготвих две ястия, минах да купя един подарък, дочетох си книгата, и видях четирима познати. Звънна човек, на когото държа и не бях виждала отдавна, намерих време моментално – същата вечер. Не твърдя, че който и да е, трябва да е вечно на разположение за когото и да било. Убедена съм обаче, включително и от личен опит, че ако някой иска да те види, те вижда. Ако няма време днес-утре, но всъщност иска да те види, предлага удобен за всички ден и час, а не чака да се ослушваш за обаждания и съобщения, или да предложиш още пет пъти, докато в крайна сметка улучиш ден, в който му е скучно и си няма друга работа.
Нямам нищо против тези хора, стига само… (Имаш нещо против, брат, ама искаш да изглеждаш свестен)
След „нямам нищо против тези хора, но…“ обикновено следва кратък трактат, как „тези хора“, които и да са те, по-добре просто да не се обаждат много-много, да не се смесват с твойта социална група, да не ги виждаш, ако е възможно, и да не чуваш за тях, да не влизате в пряк досег и да си живееш все едно ги няма. Продължавам с „Игра на тронове“, където Нед Старк твърдеше, че всичко преди запетайката има стойността на конска фъшкия.
Разбираемо е да не ти е лесно да признаеш пред себе си, че си стереотипен – да не си стереотипен е готино. Обаче малко или много всички сме. Дори ако ще да е във връзка с това да имаме предразсъдъци спрямо хората с предразсъдъци.
Ще си подобрим отношенията с нашите, те ще се променят (Да, брат, към по-лошо)
Обикновено израстваме духовно и сме склонни към самокритика до един момент, ако изобщо някога сме били склонни. С годините задълбочаваме негативните си черти и киселящината си – особено с болящ кръст, ниска пенсия и нулев сексуален живот. Ако до 40-ата ти година вашите още не са се научили, че си отделен пълноправен човек, че не е уместно да ти се месят в живота, или че фалшивите новини са фалшиви новини, няма да го научат тепърва. Как ще вървят отношенията ви и къде ще поставиш личните си граници, зависи от тебе. Можеш да общуваш с тях с известни компромиси от своя страна или изобщо да не общуваш с тях. Все пак не препоръчвам второто.
Ако променя това у себе си, ще ме хареса (Ако те харесваше, щеше да те харесва, брат, и толкова)
Пък ако правиш всичко, както ти каже, и го/я спасяваш от всякакви неприятности, даже и ще те заобича, нали? Да, ама не. Много е трудно да приемеш, че някой просто не те харесва, ако от твоя страна чувствата са обратните, и е много лесно да отдадеш това на някакъв свой поправим дефект, по който, ако поработиш, и всичко ще се оправи и нареди с магическа пръчка. Харесването не работи така – то е цялостен процес, и да, гради се върху определени черти и качества, които виждаме в човека, но има и една щипка съдба, метафизика, или който както го нарича. И ако си харесван – то е заради всичкото, което представляваш. Недостатъците ти те правят човек. Което не значи да не работиш над тях.
Аз се държа чудесно с хората, но те не ме разбират (Държиш се като задник с хората, брат, на кривата комета космосът ѝ пречи)
Значи, ти така хубаво търсиш хората, когато ти падне, и забравяш хората, когато ти падне, ама то е защото си артистично-хаотична личност. Занимаваш ги часове наред със себе си и не ги питаш нищо за тях, ама то е, защото си открит човек, а те просто не обичат да споделят. Подвеждаш ги или ги манипулираш емоционално, понеже комплексната ти душа е сблъсък на разностранни емоции, които те нямат капацитета да проумеят. Сваляш се с близките им, понеже имаш много любов за даване. Изискваш непрекъснато, но то е за тяхно добро, за да усъвършенстват себе си. Обиждаш ги, както ти падне, понеже си искрен и обичаш истината. Не им оставяш лично пространство, понеже много ги обичаш и си привързан. Правиш услуги с очакване да ти се върнат в любов или други услуги, ама го правиш само от жертвоготовност. Пък те накрая вземат, че спрат да те търпят, че даже и да ти кажат колко е тъпо да им връзваш тенекии.
Не мога да понасям позьорщини (Не, брат, просто позираш с това, че не позираш)
Това, че не слушаш песни с над 300 гледания в YouTube, не те прави силно алтернативен, точно позьор те прави. Както и да не си чел известни книги или гледал известни филми само заради това, че са известни. Както и да си смениш стила, само защото в момента е модерен, а ти не трябва в никакъв случай да си в модата. Избягването на „мейнстрийма“ е все по-„мейнстрийм“, забелязал ли си?
Аз ще го поправя (Не, брат, той ще те счупи, с твое разрешение)
Мразя да деля явления и поведения на мъжки и женски, но тук и аз трябва да призная, че „I can fix him“ е по-често женско, отколкото мъжко вярване. Единственото, което жените харесваме повече от рицар на бял кон, е ние да сме на бял кон и да ходим да вадим рицар от калта, нищо че той ни игнорира, държи се грубо и арогантно, не може да се разчита на него, сменя си отношението към тебе през половин час, злоупотребява със субстанции, хазарт и тебе, и, разбира се, не вярва в моногамията, понеже е многостранна личност по горната точка. Това всичкото, разбира се, е защото той има много труден житейски път, и ти, понеже също имаш, знаеш как да му помогнеш, и после всичко да е цветя и рози. Ако не дадеш едни 50 лева на час на терапевт, че да изясните защо аджеба тебе те привличат такива хора, имаш уникалния шанс да попаднеш в поредна насилствена връзка или да те изоставят в напреднала бременност. И да стоиш на едно място, продължавайки с надеждите да го поправиш.
Забранил/а съм на децата да пият, тъй че нямам повод за притеснение (Брат, децата ти поне веднъж са повръщали евтин джин в храсти)
Не всички деца повръщат евтин джин в храсти, разбира се – тия с реална самооценка и възпитани от малки, че са важни и мнението и съгласието им имат значение, го правят доста по-рядко. Само че децата, на които се забравнява, при това със заплахи от наказания, или емоционални манипулации колко ще разстроят мама, не израстват с адекватна самооценка, нито с убеждението, че те и тяхното мнение и съгласие са важни. Такива деца са особено лесно податливи на социален натиск за всякакви вредни поведения – авторитарният родител е рецепта за детски нещастия. Накарайте детето си да почувства малоценност, да мисли, че е незначително, принудете го да търси отдушник навън за следването на слепи команди вкъщи, и прибавете щипка неприязън и отмъстителност към вас самите, задето сте го накарали да се чувства по тоя начин…. И ето ви го: Бира, секс и рокендрол, ама на 13.
Сърди ми се без причина (Със сигурност ти се сърди с причина, брат, дали е основателна – друг въпрос)
Четвърти поред твой близък приятел вече не ти говори? Няма как причината да е в тебе, очевидно, тъй че по-добре се върни към онази по-горна точка за хората, които просто не те разбират. Сигурен ли си, че ти се разбираш? Или че това, което разбираш, ти харесва? Щеше ли да се търпиш сам, ако се видиш отстрани? Когато бях малка и се глезех до безобразие, майка ми често ми казваше „ще ти дам едно огледало, да се видиш отстрани на какво приличаш“. В повечето случаи не беше нещо особено приятно за гледане, честно. И все пак за теб е очевидно, че ако някой ти се сърди, значи той е виновен, а ти си съвършен. Грешиш. Може да не разбираш причината, може да е глупава и невалидна причина, но причина има. И дори да не си главният виновник, си допринесъл с нещо.
P.S. Тука има и втора опция – всички са съвършени, а ти си виновен. Да казвам ли, че също не е вярно? Когато се самобичуваш за безкрайната си вина, това е просто един от начините да придаваш на себе си и постъпките си особено голямо значение. Сляпото себротрицание е хелоуинска маска на нарцисизма. Истината за сметка на това е някъде около средата – леко по-вляво или по-вдясно, но около средата.
Много духовна личност съм (не, брат, просто обичаш ароматни клечици и да те виждат така отстрани)
Да си много духовна личност е като да мразиш позьорщината, само че, в качеството си на много духовна личност, ти няма как да мразиш, разбира се. Това че си наясно какво е иланг-иланг, носиш шалвари, отговаряш на конкретен въпрос с мистична метафора, и критикуваш другите непрекъснато за тяхната бездуховност, сочейки им правия път (демек твоя), не е духовно, досадно е. Освен шалварите, шалварите са много яки. Ама пък като се погледнеш в огледалото, е толкова по-хубаво да видиш духовна личност, отколкото някакъв обикновен човечец. Само дето, ако наистина беше духовен, нямаше да изпитваш толкова много суета, ама карай сега, подробности.
От утре… (каквото и да стои в края на това изречение, не е вярно, брат, ако искаше, щеше да е от днес)
Здравословно хранене? Спиране на вредни навици? Започване да си отстояваш интересите? Отделяне от кофти среда? Напускане на работа? Ставане от леглото, излизане навън и най-после излизане от депресия? Спиране да ревеш и страдаш за едно и също ден след ден, седмица след седмица, месец след месец и година след година и продължаване напред? Запчване да си лягаш по-рано? Спортуване? Обаждане да кажеш онова „извинявай“, което отлагаш от месеци? Все неща, които са хубави сами по себе си, и искрено ти пожелавам да ти се случат, по-точно да намериш силите да ги направиш, защото искат епохални сили. Обаче не стават с канене, а с действия. След първата стъпка е по-лесно. Само че тя не е от утре. „От утре“ е все едно да си домашен насилник на самия себе си и да застанеш пред огледалото да си казваш „няма да те бия повече“. „От утре“ е лъжа.
Вижте още:
Самопомощ и мотивация: „Еми, не знам, брат, ти си знаеш“ в 300 страници
