Бебенцата стават малки деца, след това малките деца стават големи деца, а после тийнейджъри и ето че си поемат по пътя в живота. Съвсем нормално. И често на децата ни може да им е досадно, че за втори път тази седмица им звъним да ги питаме как са. Драмата по-скоро е за нас, родителите. Какво стана?! Кога мина това време!? Няма го вече онова мъничко, пухкаво, сладичко мъниче, което се гушка в мама/тате и иска да се търкаляте с часове по пода заедно и да си играете. Простичко е, но наистина – добре е колкото може повече да им се радваме сега, докато са такива.
Ето няколко неща, които смятам, че ще ми липсват, когато моите деца, да са живи и здрави, пораснат:
1. Спинкането заедно и приспиването
Да, хубаво е децата да си спят отделно. Тогава и родителите се наспиват. И т.н. Обаче няма нормален родител, който да не му е неповторимо миличко, когато малкото дете се е гушнало и спи в него (без значение колко колене, чела и лакти му забива). Или самото приспиване. Да му пееш, шушкаш, четеш, докато то заспи, сгушено в теб, да го погалиш и цункаш, колкото си искаш така заспало, преди да се преместиш в твоя креват.
2. Шумът
Вечното говорене, безумни въпроси, писъци, врякане, мрънкане, плач и всички останали елементи на аудиото, което произвежда постоянно едно дете (а камо ли две или повече) е едно от най-големите предизвикателства за родителя. От друга страна, да се слуша отстрани веселото бърборене на детето, докато си играе самичко с играчките си, смешките, които им говори, безгрижното дъра-бъра в такива моменти пък са едни от най-милите звуци в един дом. И когато детето порасне и почти не си стои вкъщи или напълно напусне дома, тишината от шума му трудно може да бъде заменена от телевизор или от партньора. Сигурно има и родители, които просто ще си отдъхнат. А на мен ще ми липсва.
3. Откритията, които правят
Малките открития за света наоколо, които дечицата правят. Нещата, които забелязват. Начините, по който ги описват. Всичко това ни дава и на нас, големите, различен поглед върху света и ни развеселява и умилява по неповторим начин. Пък били тези наблюдения и реакции на децата под формата на бели.
Вижте още:
Драматичните пърформанси на дъщеря ми
4. Думичките и въпросите
Свързано с горното. Знаете, децата, разбрали-недоразбрали, тълкуващи света по свой си начин, често създават свои думи за света на възрастните или кръщават явления и обекти, за които иначе нямаме думи. Или просто произнасят смешно думите. („витаминце“, като умалително – вместо „витамин Ц“; „мусле“ за „носле“ и т.н.). После, пораснали, започват да говорят като нас и не са толкова интересни в това отношение.
Вижте още:
Когато малките ни дечица казват малки мръсни думички
5. Гушкането
Да дойде спонтанно детето ти при теб и да те гушне искрено, силно и истински, а ако пък и ти каже колко те обича – това изпарява всичките нерви и надвива цялата умора от родителстването. А детето ще расте, все по-рядко ще ви гушва. Дори много от децата в една възраст ги е срам да го правят (пред други хора съвсем). И изведнъж може да ви се стори, че не сте се усетили кога е минало онова време, в което сте могли да се гушнете, да му разчорлите косата и да го нацелувате, колкото си искате, а то да приема тази радост на мама и тате с огромно удоволствие. Е, да, до време е.
6. Свободното лигаване (особено за татковците)
Не че без дете не го правим, но пред малкото човече имаме валидно оправдание да се чепим, лигавим и хилим, колкото си искаме и все е забавно и за него, и за нас. Дори на хората отстрани може да им изглежда мило и обичливо. Разбира се, такова бащинско поведение не би се приемало добре, когато детето е на 15 например.
7. Рисунките по стените
И не само по стените. Също така по пода, по кухненската маса, както и по останалите мебели, по вратите, върху екрана на телевизора, върху капака на тоалетната чиния… В общия случай се караме на децата, заличаваме рисунките им с препарати, ремонти или купуваме нови вещи, за да заменим нарисуваните (за съжаление, посланието към децата е – не харесваме рисунките ти). А когато децата са вече големи, настроението от малки разкривени човечета, къщички, динозаври и други рисунчици по стените липсва. Защото и тях ги няма.
Да им се радваме сега. Иначе после какво – просто няма да имаме търпение да станем баби и дядовци и пак да имаме някое пухкаво, гукащо, гушливо, зареждащо ни с живот, сладурче наоколо.
Вижте още:
Суперсилите, които децата губят с порастването
