Да променяме и средата, и себе си, а не само детето

| от Владимир Вълков |

Когато детето ни дразни с навиците си, когато имаме проблем с поведението му или ни се струва, че ни създава твърде много досадни задължения, обикновено изискваме то да се коригира, да се нагоди към нашите правила и виждания. Но доколко това е ефективно всеки път?

Преди 7-8 години посещавах курса по Томас Гордън „Трениране на успешни родители“. Да, името на курса може да подразни с две от думите в него, но беше доста полезен и ни даде нови идеи, които звучат доста разумно. Научи ни и на нови (хуманни) подходи към децата. Като например да признаваме чувствата им и че няма да ни се срути авторитета, ако изразяваме и нашите пред тях.

Например, ако детето падне, реакцията ни обикновено е: „Айде, няма нищо!“, „Казах ли ти, че така ще стане!“, „Недей да плачеш!“ и подобни.

На практика – не приемаме, че хлапето в момента го боли и/или е изплашено. Достатъчно е да му кажем: „Ох, много те боли“ или „Изплаши се, като падна“ (не като въпрос, а като констатация) и така то ще се почувства разбрано, и дори ще се успокои много по-бързо. Проверете.

Ако пък детето се катери някъде, често родителят реагира със: „Слез веднага, ще се пребиеш!“ вместо с: „Когато ти се катериш там, ме е страх, че може да паднеш, затова по-добре слез!“. С първата реакция родителят по-скоро излиза лош, забраняващ забавлението. В такъв случай реакцията на детето вероятно ще е да спори, че няма да падне. Докато във втория случай мама/татко споделя своя страх. А дори и децата знаят, че е глупаво да спориш с някого как той се чувства. И тогава е по-вероятно детето да слезе, просто за да успокои родителя си (а не защото се е подчинило на властта му).

Ето и друго от курса, което и досега ми се струва като семпла, но различна, практична и сравнително лесна за прилагане на практика идея.

Когато имаме проблем с „пакостите“ на детето, можем да приложим три подхода, които се допълват много добре:

Да променим детето.
Да променим средата.
Да променим себе си.

И понеже няма родител, който да не познава чудесно първия подход, следват примери за другите.

Да променим средата.

Като въведем, премахнем, ограничим, обезопасим, добавим и прочее необходимото в средата, така че да я адаптираме към детето.
Идеята е лесна за разбиране. Ето няколко примера.

Ако се дразним, че често се налага да му сипваме вода или че ще я разсипе, ако си налива от бутилка от 1.5 литра, може да осигуряваме голяма бутилка минерална вода (10-11 л.) с помпа, да я разположим на пода или достатъчно ниско, за да може детето само да си налива.

Ако ни идва „нагорно“ да му подаваме връхните дрехи всеки път (не стига обуването и т.н.) – може да монтираме специална закачалка за детето, която да е разположена по-ниско, за да може там то да си закачва якето и да си го взима, без да ни занимава.

Ако ни е страх, че ще омазва пода с бои, докато рисува – може за тази цел да има специална мушама, която да обявим, че е само за рисуване.

Ако се побърквате (като мен) от това, че докато приготвяте вечеря, децата тичат около вас, задават ви въпроси и изобщо са на главата ви – вместо да се опитвате да ги принудите да не ви закачат, може да им пуснете детско или да наложите правило да са в своята стая, докато стане вечерята.

Ако детето ви пие твърде малко вода – може да обсъдите заедно с него каква чашка/шише да му подарите. Попитайте го с какво любимо геройче да бъде, ако така ще му е по-приятно да я ползва по-често.

Ако всеки път, когато играе близо до ценната ваза, сте на нокти – преместете пустата ваза или я приберете в шкаф високо, докато детето порасне.

В крайна сметка това е домът и на детето, не само вашия.

Целта не е да „сдадете“ властта си. Вместо да засилвате натиска върху детето, бъдете гъвкави, креативни и ефективни в решаването на казусите, които ви дразнят, притесняват и натоварват.

Да променим себе си.

Това е подход, свързан с промяна в настройката ни, с обмислянето на проблемите, които смятаме, че са с участието на детето. Можем да разширим полето си на търпимост например. Дали не си хабим излишно нервите за някои ситуации? Или да преосмислим повтарящи се ситуации по друг начин.

Няколко примера с мен:

Дадох си сметка, че рисунките на децата ми по стените и мебелите ми създават уют и настроение, обичам ги и няма смисъл да им се карам за тях. Не ги подстрекавам да рисуват, където не е редно, но за да не ги засегна, обикновено само отбелязвам, че предпочитам вместо на дивана, да рисуват на лист, за да запазя картината им. И все пак представете си как може да се чувства едно дете на 2 годинки, ако приеме, че родителят не е харесал рисунката му и затова я е „махнал“ от стената. Затова не трия нарисуваното след тях. Ясно е, че ще се боядисва така или иначе когато поотраснат.

Оказа се, че когато не бързам да се намеся в караниците между децата, ги решават много по-добре сами, отколкото когато аз скоча да въвеждам справедливост. (Стига да нима размяна на удари, за да не стане опасно за здравето им).

Опитвам се да намалявам броя на забележките, които им правя. Избирам си битките, така да се каже. Защото и без това, колкото повече им се правят забележки, толкова по-малко ги чуват. А ако е нещо еднократно, което не мисля, че ще се повтори, си замълчавам и се опитвам да го смеля сам, без да държа сметка на детето и да се напрягам и аз.

Когато играят с пластилин (обожават), ги оставям да цапат, да го лепят къде ли не – и приемам това като негласна сделка, на която съм съгласен винаги. Защото ако не ги закачам, ще си играят сами и ще ми дадат поне два непрекъснати часа спокойствие, а после от моя страна усилието е само някакви 10-15 минути, за да почистя разни пластилинови остатъци от тук и тук. Страхотна сделка!

Иначе все още много ме дразнят вечно оставените отворени врати и не съм измислил какво да се прави по този казус. Но знам ли, може би да се замисля за реализирането на израза: „Вие да сте със завеси вкъщи?“.

Разкажете ни и за вашите казуси и решения по темата.

 
 


Повече информация Виж всички