Като бях на осем, две момчета от класа се сбиха за мен. И двамата се казваха Димитър, и двамата ме харесваха, обаче само по-смотаният Димитър беше проявил безразсъдната дързост да напише името ми с химикал върху кожената си чанта. (Забележка за младите читетели: Едно време, в една друга галактика, не ходехме на училище с ранички с костенурките Нинджа и принцесите от „Замръзналото царство“, а с грозни, правоъгълни кожени чанти в различни нюанси на лайнянокафявото, с желязна закопчалка.) По-хубавият Димитър явно се ядоса и изревнува и гневът му изби под формата на класическа подигравка, целяща да засрами Смотания Димитър, задето, о ужас!, си е паднал по момиче! И после, в междучасието, се сбиха. Красивият Димитър освен по-красив се оказа и по-силен, понеже с два тупаника успя да пусне кръв от носа на Смотания Димитър. И докато другите орангутанчета крещяха и ги поощряваха да продължават да се млатят в коридора, аз стоях в ъгъла – намусена като буреносен облак и много, много гневна.
Оттогава мъже повече не са се били за мен. Очевидно защото след втори клас погрознях и остарях необратимо. Но това е друга тема. Това, което искам да кажа е, че сбиването се оказа онзи съдбоносен момент в живота ми, когато ми просветна, че не всичко в любовта трябва да бъде позволено. Още по-малко, когато се опитваш да спечелиш с бой, с война. Тогава още не бях чувала тая мъдрост, сравняваща любовта с войната, обаче в натрапената ми роля на една невръстна Елена от Троя подсъзнателно усещах, че това изобщо не е редно и че ако много харесваш някого и искаш да бъдеш с него, трябва да дойдеш при него, да му предложиш да си отхапе от твоята кифла с мармалад и учтиво да го попиташ дали искате да си дружите.
Години по-късно войната вече е друга и в нея, уви, на хората не им се разминава само с пускане на кръв от носа. Обаче аз съм си същата пацифистка, която е на мнение, че даже да го е казал на майтап, Джон Лили не е бил прав, че всичко е позволено в любовта и на война.
Най-малкото защото може да боли.
Ти!
Ако сте гледали поне няколко епизода от американския психо-крими сериал на HBO „You“, няма начин да не сте си задали същия въпрос, който постоянно мотивива поведението на главния герой, а именно: Какво си способен да направиш от любов? Или по-скоро, за да получиш любовта, която мислиш, че заслужаваш? Всеки влюбен човек, който не непременно е психопат като героя на Пен Баджли в сериала, спонатанно би отговорил „Всичко“. Но когато се стигне до това „всичко“, аз пък питам: Дали?
Влюбването и половият нагон са две от нещата, които ни изваждат от кожата ни на рационалномислещи същества и ни преобразяват до неузнаваемост.
Външно уж сме същите, но в главите си вече сме някой друг – Белоснежка и Червенорозка, Ромео и Жулиета, чудовището на доктор Франкенщайн, или, не дай боже, Тед Бънди от улица „Бреза“ 48. Химията е виновна, казват учените. Егото е виновно, казват психоаналитиците. Започваш да бъркаш романтичните жестове с безумни изцепки като пикаене пред входа на гаджето, докато мучиш в посока на съответния балкон „Стела-а-а-а-а!“, при това без изобщо да приличаш на Марлон Брандо. Или пък се превръщаш в нелепо подобие на себе си в опита си да бъдеш харесван, интересен, приет, оценен, обичан, изчукан…
И ако нищо не проработи в твоя полза, пускаш в действие тежката артилерия – секса.
Изнасилванията, които не са изнасилвания
Дойдохме си на думата,. Всички тези сладурски детски спомени в ретроспектива имаха за цел да доведат до този момент, в който ви разказвам за двe недопустими тактикти в борбата за любов и секс. За тях не се говори в България и затова си нямат и български имена, термини, с които да ги заклеймим и да заявим, „Хора, това се случи и на мен, а не е редно!“.
Но го има, назовани или неназовани, съществуващи като прилепи в сивите сенки на полумрака – сексуалните престъпелния от любов (или липсата на такава!), които правосъдието не само у нас, но и в много страни все още удобно замита под килима на срама и ненаказуемостта.
Когато липсата на „да“ не непременно значи „не“
През 2007 г. в Cosmopolitan излиза статия, в която се говори за grey sex, „сивия“ секс. Дефинират го като „секс на границата между съгласието и несъгласието, когато и двете страни в акта не са сигурни или не са се разбрали кой какво е искал да се случи“. Иначе казано, това е секс на недомлъвките, при който единият патньор, обикновено жената, не е изразила изрично съгласие за случващото се. Може би защото е била пияна, надрусана или просто защото другият човек е решил, че не е имало нужда да казва каквото и да е, понеже си го е „просила“ – дали с предизвикателното си облекло или защото безочливо е флиртувала.
„Сивите“ изнасилвания са феномен, който не бива да се приписва само на съвремената дейтинг култура и идеята, че жените могат да бъдат също толкова дръзки в секса, колкото и мъжете. Всъщност такива изнасилвания стават много по-често в семейна среда. Но понеже жените са склонни да мислят (или са научени да мислят!), че щом съпругът им прави секс с тях против волята им, това не е точно изнасилване. Обаче истината е, че това си е точно толкова изнасилване, колкото и бруталното изнасилване на Моника Белучи във филма „Необратимо“ (2002) например.
Някои държави вече взеха мерки да извадят секса от сивата зона на двусмислието и неясното формулиране на желания и намерения.
В Дания преди две години влезе в сила нов закон, според който ако някой от партньорите не е изразил изрично съгласие за сексуален акт, деянието се счита за изнасилване, ерго престъпление. В началото на 2021 г. пак там заработи ново мобилно приложение, iConsent, чрез което с натискане на „да“-то даваш съгласие за еднократен сексуален акт. Съгласието има валидност от 24 часа, но може и да бъде прекратено по всяко време. Повечето датчани приеха с ентусиазъм приложението, но имаше и такива, които го сравниха по липсата на сексапил с пресконференция за корона вируса.
Това подмолно копеленце – безкондомният пенис!
Вече съм споменавала, че с моята редакторка обичаме да си говорим за секс и не само служебно. Оня ден например ѝ разправям, че искам да пиша за „stealthing“. Пита какво е това и дали не е някоя нова S&M практика, за която не е чувала, а аз ѝ казвам: „Това е, когато по време на полов акт, мъжът си махне кондома, без знание или съгласие на партньора“. А тя възкликва: “Ха, че то нашият Ганьо преди това трябва да се накани да си го сложи!”
Смеем се ний, обаче на жените, на които това се е случило и продължава да се случва в епидемични размери, сигурно изобщо не им е смешно. Чак напоследък тази подмолна практика от страна на мъжете започна да се дебатира в социалното пространство и да се чуват гласове за категоризиране на стийлтинга (няма алтернативна българска дума, казах ви) като сексуално престъпление. И мотивите за това никак не са изсмукани от пръстите – най-малкото защото стийлтингът представлява форма на принудително осеменяване. В Канада, Германия, Обединеното кралство и Нова Зеландия вече има осъдени хора по обивнение за извършване на сексуално престъпление чрез премахване на презерватива по време на полов акт без съгласието на партньора.
За да не излезе от всичко гореказано, че просто съм поредната луда кучка, която обвинява мъжете за всички мизерии в своя и в живота на другите кучки като нея, веднага ще кажа, че по горната логика би било напълно справедливо под ударите на закона да попадат и жени, които лъжат партньорите си, че си пият редовно хапчето за контрацепция, защото всъщност тайно искат да забременеят. Да, и това е стийлтинг, при това ужасно грозен и срещу всички правила на феърплея в човешките взаимоотношения.
Какъв е изводът дотук? Че Джон Лили е бил гадняр, защото, макар и без да го е планирал, една негова фраза е прелетяла през вековете до наши дни и се е превърнала в оправдание за ужасни безчинства – както на реалния фронт, така и на любовния такъв? Или че невинаги целта оправдава средствата? Знаехте ли, че тази, превърнала се в също толкова популярна фраза, принадлежи на бащата на съвременната политическа теория, Николо Макиавели? Който, между другото, също е казал: „Хората трябва да бъдат галени или смазвани. Ако просто им нанесети щети, те ще си отмъстят. Но ако ги осакатите, няма какво да направят.“
И ето че вече отново не говорим само за война, а за любов. Любов, която наранява, унижава, осакатява. А колко само по-хубава щеше да бъде всяка любов, всяко съприкосновение на едно човешко същество с друго, ако само предложиш на този, който те очарова и привлича, да си отхапе от кифлата ти с мармалад и учтиво го попиташ дали иска да си дружите…
Вижте още:
