Тук започвам от края и отговарям направо. Не. Ревнуваме, защото не обичаме себе си достатъчно. В едноименната си песен, Queen, и по-конкретно авторът ѝ Джон Дийкън, дават едно от най-добрите обяснения на ревността, които изобщо могат да бъдат дадени – „you couldn’t lose, you couldn’t fail, you had suspicion on my trail […] I wasn’t man enough to let you hurt my pride, now I’m only left with my own jealousy“.
И го казвам като човек с дългогодишен опит в ревността – и от двете нейни страни. Като тийнейджър, в първата си връзка, а и като студент, бях един от онези безброй много хора, които очакват, че „гаджетата“ трябва да ходят заедно навсякъде, да се афишират с общи снимки и публични изрази на любов, привързаност, и – направо казано – принадлежност в социалните медии, и да си задават въпроси като „защо сега този/тази го погледна така“, „нужно ли е да имаш приятели от другия пол“ , „аз не съм ли поканен/а, когато излизаш с мом(и)четата“… Не работеше. Но така бях виждала във филми, сериали и музикални клипове, струваше ми се, че така изглежда връзката – всепоглъщаща, всеобхватна, изяждаща всяко лично пространство. Така се играеше играта на гадженца. Не работеше. Но и връзките не бяха работещи – напротив, донякъде служеха за демонстрация, за социален престиж, за да наврем собствения си образ в очите на хората и да им покажем, че сме отметнали тази кутийка от списъка на критерии как да си човек, които да покрием. Служеха, за да кажем: „вижте, мен ме харесват, ето го, черно на бяло, доказателството, че аз ставам за нещо“. По онова време беше силно разпространено, а при много хора сигурно все още е, да реферираме партньора си, човека ДО себе си, като „моя“, „мойта“, „мъжа ми“, „жена ми“, „гаджето ми“, „моя човек“ – тези референции, всички до една, излъчваха едно скрито послание за собственост върху нещо, което не може никога да бъде притежавано. Смътно усещах, че нещо не е наред в такива странни изрази на любов, но не разбирах какво. Добре, че човек пораства.
Знаете ли, пичове, човекът до вас не ви принадлежи.
Не е ваш. И вие не сте негови. Избирате се взаимно всеки ден, докато един ден евентуално не спрете да се избирате. Или не продължите, за „вечни“ времена, доколкото продължителността на човешкия живот може самонадеяно да се асоциира с вечността. Това дали ще се случи, или няма, не идва от общуването с други странични хора. Много добре познавам усещането да не забелязваш никого покрай себе си заради нечие огромно, интригуващо, вълнуващо и пораждащо усмивки и сърцебиене присъствие. И вие сте го познавали, поне веднъж, нали? Това обаче е любов, която никога не изпитваме към човек, който я изисква от нас. Има нещо гнило в самото изискване.
Ревността е признак на слабост и несамодостатъчност – не го казвам с укор, изпитвала съм такава емоция, вероятно и занапред ще ми се случва. Просто осъзнавам слабостите си и мисля, че е важно да ги признавам и да работя над тях. Нещо, което всеки може да направи, вместо само да го изисква от другите.
Откъде идва ревността всъщност?
Без да ангажирам някого с мнението си, мисля, че тя не е толкова сексуално обвързана, колкото изглежда на пръв поглед. Ревността почива върху презумпцията, че когато личността, интересите, начините на забавление и изобщо свободното време на някого се простират извън и отвъд нас, ние автоматично „губим“ този човек. Чувстваме се пренебрегнати и отхвърлени, като дете, което го избират последно в отбора за народна топка, защото усещаме, че се намираме не на първо място сред приоритетите на този човек. Фактът, че умее да се забавлява без нас, за ревнуващите означава, че не се забавлява с нас, но това е твърде опростено и обикновено невярно съждение. Всъщност имаме нужда партньорът ни да ни валидира непрекъснато, да ни демонстрира ежедневно колко важни сме, колко значими, колко интересни, колко ценни, а по възможност да го демонстрира и пред света – нещо като фаст фууд, с който тъпчем бездънната черна дупка на чудовищния си детски страх от изоставяне. Там е работата при бездънните черни дупки обаче, че, независимо от усилията, те не могат да бъдат запълнени.
Фактът, че човекът до нас не поддържа паралелни връзки и не си ляга инцидентно с други хора, не е достатъчно основание да не ревнуваме. Трябва да проверим, за да сме сигурни. После трябва да проверяваме регулярно, ежедневно, защото може случайната проверка просто да е била в неподходящ момент. После трябва да изискваме потвърждение, че сме обичани и харесвани – трябва да бъдем валидирани с публичен израз на любов. Трябва да е ясно и че този тип внимание се проявява спрямо нас – как така ще харесва снимка на друг човек, защо я харесва, човека ли харесва, нас ли не харесва? После трябва да искаме да участваме във всяко негово действие – ако ни обича, как така му е приятно да прекарва време без нас. Как така не ни се е обаждал вече три дни. А два дни? А един ден? А един час? А с кого говори на другата линия? Защо не живеем заедно? Когато заживеем заедно, защо понякога илизаме поотделно? Когато излизаме винаги заедно, защо погледна човек от съседната маса така? Защо имаш приятели от другия пол? Ако спреш да имаш, защо имаш приятели въобще – за други мъже/жени ли си говорите, или ти говори зад гърба с приятелите си, оплаква се от теб, или просто търси отдушник от теб, пространство, в което те няма… Защо не си на профилната му/ѝ снимка?
Ревността стига до форми на безумие. Като някой да цъфти ежедневно на работното ти място, за да те „изненада“. Или да ти се обиди, че си изгледал епизод от сериал без него, че имаш ново хоби, че четеш книга. Или да стане подозрителен, защото напоследък му се струва, че се обличаш по-добре от преди. Или излизаш особено често с някакви определени приятели, следователно кроиш нещо.
Трудно е да направим разликата между това да не искаме да изгубим даден човек и това безсъзнателно да изгубим себе си в човека и да очакваме същото насреща, в отговор на непоисканата си саможертва. Ултимативната форма на ревността, до която ревността, ако човек не я контролира съзнателно, рано или късно стига, е именно тази – да спрем да съществуваме като „аз“-ове и да заемем колективна форма, в която да вегетираме съвместно, далеч от външни заплахи като хора, интереси и занимания.
Не на последно място ревността донякъде се моделира и от социалните очаквания и натиска всички връзки и отношения да изглеждат унифицирано, защото така са по-лесни за класификаци. Ако отношенията ви се отклоняват от шаблона, по какъвто и да било начин – червен флаг, опасност, тревога – нищо че обикновено отличителните черти на човека до вас са онова, което ви е накарало да го забележите на първо място. И – тъй като споменах червени флагове – ревността е един безспорен червен флаг за потенциално домашно насилие, но това е тема на друг текст.
Не съм експерт по връзките, в интерес на истината не мисля, че някой е и може да бъде. Но едно обещавам – ако някой ще ви „изневерява“, няма да е защото сте отишли на море поотделно. Нито защото сте отделни личности с отделни животи, които все пак сте избрали да съберете, но не и да се слеете тотално. Опитът да отнемаме един на друг автономията си, излъчвайки едно непрекъснато послание „аз не съм ти достатъчно интересен и достатъчен, ти предпочиташ други хора и неща пред мен“ обикновено дава по-апокалиптични резултати върху човешките отношения. Ревността е самоизпълняващо се пророчество.
Вижте още:
