Първият ми аборт беше на 24 г. Беше по желание – отидох в болницата, сложиха ми упойка и няколко часа по-късно вече си бях вкъщи, а животът беше пред мен. Това е и кратката, и пълната версия, защото не помня подробности.
Три години по-късно дойде и вторият. За разлика от първия, този не беше по желание. Бях в осмата седмица. Всичко започна в петък вечер, отидох по спешност болницата, където имаше само някакъв почерпен дежурен лекар, на когото не му се занимаваше с мен, а и честно казано нямаше много какво да направи. За задържане беше късно, а за кюретаж беше рано заради упойката, която се поставя на празен стомах, за да се избегне риска.
Цяла нощ кървях, ревях и умирах от болка. От мен изтекоха литри кръв (поне така си мислех), съсиреци и тъкмо, когато смятах, че ей така ще си умра, болката ме пускаше, за да започне пак след няколко секунди. Никой не мина да ме пита как съм цяла нощ.
На следващия ден един неприятен лекар ме кюретира. Платих му на ръка като му оставих пари между страниците на една служебна книга заради това, че ми беше сложил от “специалната упойка”. Той ми би анти-Д гама глобулин, тъй като съм RH-, и пак животът беше пред мен.
Обясних си случилото си със стрес – универсалният причинител на всички съвременни болести, и се надявах никога повече да не го преживявам.
Е, не стана точно така. Случи се няколко години по-късно, отново в петък вечер, в шестата гестационна седмица. Този път потърсих друг спешен кабинет, като предвидливо не бях нито яла, нито пила в последните часове. Болките и кървенето ми бяха толкова познати, все едно предишният път беше вчера.
Прегледа ме дежурната лекарка. Предложи ми да ме приемат в болницата за задържане. Идеята, че смята да ме терапевтира за задържане, въпреки че самата тя нямаше никаква надежда за положителния изход от това, не ми хареса и заявих, че се прибирам вкъщи на своя отговорност. Така или иначе смяната на иначе симпатичната докторка свършваше след час и тя нямаше нито време, нито желание да прави кюретаж – единственото адекватно за мен предложение в този момент.
Прибрах се с ясното съзнание какво ме чака. Консултирах се с познат лекар, на когото пратих снимките от прегледа и той ми каза да пия Магне Б6 и успокоително за болките. Предупредих мъжа ми да ме проверява да не умра през нощта, а той ми каза мило, ако умирам, да го събудя. Криво-ляво изкарах нощта като контраатакувах страха си с въпроси от типа “а прабаба ти като е правила спонтанен аборт дали са я вакуумирали” – вакуумът е модерният начин за кюретаж.
Бях доволна, че съм си в леглото, че мога да ползвам чистата ни баня и тоалетна, а хапчетата ми помогнаха малко за болките. Беше ме страх да не получа внезапно силен кръвоизлив и да загубя съзнание, но се успокоявах, че дори и в болница, лекарите пак щяха да ме намерят след сутрешната визитация.
Към 7 се върнах в болницата. Прегледаха ме, бях изхвърлила почти всичко и този път, според тях, трябваше да ме приемат в болницата за кюретаж. Една от лекарките обаче попита колегата си: Защо не опитаме с Бускулизин и Метаргин.
Решиха да не опитват, защото клиничната пътека, която трябваше да плати за мен, не предвижда такъв избор: или трябваше да задържа плода или да ме кюретират. За плода беше късно, така че оставаше втората опция. Очевидно, че Здравната каса предопределя и медицинския избор, дори и той да не съвпада с професионалното мнение на лекаря, а с пътеката, по която болницата ще вземе след това парите срещу моите пръстови отпечатъци и ЕГН. Тепърва предстоеше да разбера за молоумието на въпросната пътека, която в моя случай беше по-скоро бариера.
Този път обаче бях решила да не се съобразявам с ограниченията на системата – хемоглобинът ми беше 140 и това беше доказателство, че тялото ми се справя и само със ситуацията.
Подписах, че отказвам да ме кюретират, заявих, че ще си плащам всички прегледи, също както бях платила и на дежурната вечерта, поисках си рецептата за Метаргина, за който всички лекари там все пак признаха, че не е лош вариант (да не чуе Здравната каса) и оставаше само да ми бият Анти Д-то.
И тук идва изненадата. Анти Д-то не можели да ми го бият. Здравната каса решила, че Анти Д се полага само за аборти след 12-та г.с., а аз съм била 6-та. Съответно не могат и да ми го продадат.
Логиката зад това решение на Касата е, че абортите по желание се правят до този период от бременността.
Въпросът е какво се случва с всички жени като мен, които преживяват спонтанен аборт преди 12 г. с.? Отговорът е: плащат си го. Тоест към сметката за всички прегледи добавяте още едни 200 лева, защото за разлика от другите хора, вие сте имали късмета да се родите с отрицателен резус-фактор. Честито и да живеят бързите кредити.
Следва голямото търсете на Анти D Гама глобулин. Вносителят е един, а в складовете на аптеките липсва. Срокът, в който се бие ваксината е 72 часа от спонтанния аборт.
Нали споменах, че всичко започна в петък вечер – тоест моите 72 часа не бяха най-удобните. Трябваше да се чака до понеделник. Лекарите в болницата казаха, че “не вярвали, че го няма в аптеката”, въпреки че бях обиколила всички големи вериги. Платих си за двата дни, в които трябваше да съм в болницата, а не съм била, по 80 лева на вечер за болничен хотел. Към това добавяме и 60-те лева за лекарката от спешния кабинет.
Намерих познат лекар, който се обади на вносителя да му достави ваксината Анти Д и съответно вече минавах, искам не искам, на частна практика – болницата не се интересуваше от мен, защото нямаха “материал от кюретажа”.
Анти Д-то струваше 165 лева, поставянето още 60 лева. Седмица по-късно, с помощта на хапчетата, бях напълно изчистена, бях си спестила пълната анестесизия и кюретажа, а кредитната ми карта беше минус 500 лева по простата причина, че Здравната каса нямаше хипотеза за човек като мен. А на мен ми се случваше за втори път.
