Често се оплакваме, казваме, че животът е труден и тежък, а забравяме да се радваме на хубавите неща в него. Публикуваме това искрено писмо на една италианска майка, познала дълбочината на болката, научила я да цени истинските неща в живота.
Шестгодишният ми син Бруно има рак. На мозъка. Беше единственното ми здраво дете. Имам и по-голяма дъщеря, София, със синдром на Рет. Проклета съдба.
Исках да умра. Но трябва да живея. А за да живея, за да се боря, за да не загубя надеждата, трябва да намеря нещо хубаво. Трябва да облека всичко това в живот, а не в смърт. И тогава болката се превръща от смърт в предизвикателство, във възможност.
Ракът е смърт, но за нас е и дар, не защото е болест. Дарът е в целия този хаос да намериш нещо, което да ти даде смисъл. За мен беше да разбера, че животът е тук и сега. Може да няма утре.
Тогава уханието на манджата на майка ми или усмивката на приятел ме радват толкова, все едно никога повече няма да ги усетя. Имам време. Имам цялото време за децата ми. Не бързам. Искам да почувствам мириса им, да погаля косата им, да ги чуя.
Радвам им се, днес. Вечер не бързам, това може да са последните ни мигове, чета им приказки, пея, смея се. Разбрах колко важно е да си здрав и да си благодарен за това. Не го знаех преди. Мога да говоря, да вървя. А дъщеря ми не може.
Преоткрих силата на съпруга ми, любовта му. Нежността на снаха ми, силата на сестра ми, сълзите не зет ми. Видях как бабите и дядовците забравят враждите, за да са до нас, заедно. Разбрах колко е важно да имаш истински приятел. И открих, че залезът след един ужасен ден може да ти даде усещането, че си в рая.
Открих много радост и подаръци от съдбата, събрах и много болка заради децата си. Прекарах най-хубавите си години заедно с тях в болницата. Загубих всичко.
Затова за мен усещането, че имам нещо положително е много важно. Няма значение, че най-лошото тепърва предстои. То е утре, а днес е още тук. Иначе битката е загубена.
Илария Тофа
