Детската площадка – това вълнуващо място за разнообразни приключения за малки и големи, където всяка мръсна локва е океан, всяка пързалка кален връх, всеки пясъчник развъдник на мизерии, всички кошчета – по-скоро източник на боклук, бордюра – дом за фасове, шлюпки и огризки, празна двулитровка и кутия от цигари.
Тук-там се въргаля обелка от презерватив, която сякаш съвсем умишлено напомня, че ако ги бяхме ползвали тези достижения на контрацепцията, може би нямаше да се налага да кибичим или да търчим цял ден след подивяло почти 2-годишно в тантрум, което редовно ни поставя в ситуации на пълно безсилие. Но да кажем “Къш!” на тези пешеходни мисли. Нашето е съкровище и да си кажем честно – ние ценим всеки миг участие в неговия живот. Та, за детската площадка с любов – там където тартана и боровите кори са лукс, а пясъка е на изчезване, също както търпението на много, много майки.
Някъде между истеричните крясъците “Веднага слез от там, ще те напляскам!”, емпатичните опити “Недей да му слагаш пясък във врата, така не му е приятно.”, “Ама моля ви се, вижте го – разби му носа съвсем нарочно!” и “Ето така се възпитават хулигани и агресори, ставай Мари, отиваме си!”, в комбинация с крясък и рев, защото някоя майка се опитва да изкопчи от ръцете на детето си чуждата играчка, осъзнаваш, че си попаднал във водовъртеж, от който няма да се подадеш в следващите 5-6 години. Котката е вън от торбата и в това спускане няма вариант за спирачки.
Все още не си пуснал своето прекрасно дете на ясла, кооператив или някакъв друг алтернативен вариант за дневни занимания, а вече се оглеждаш с тревога как за минути може да настане такава апокалиптична суматоха при наличието на едва 7-8 деца, да не говорим за повече.
Какво ли би се случило, ако ти не си там, и в този момент си представяш дали Майкъл Бей не би направил приличен филм с въртяща се се камера и забавен каданс, за да запечата екшъна на детската площадка. Вероятно.
За родителите, които както мен са гледали над 100’000 пъти третия филм “Играта на играчките”, вероятно сцената с “невинната” детска игра в Стаята на гъсеничките е достатъчно красноречива. Е, чувам точно музичката от тази сцена всеки път щом видя, че на площадката ни очакват повечко дечица, особено в контингента от 1 до 3 години.
И в този ред на мисли, задължително условие за благоприятен или поне компромисен престой на детската площадка е да имаш запас от играчки за размяна, така, че когато твоето дете, вземе нещо чуждо, да можеш да предложиш на другото дете алтернатива. Разбира се, каквото и да вземеш от вкъщи, твоето собствено дете няма да прояви никакъв интерес към него, просто защото явно чуждото е по-интересно, ако ще да е капачка от буркан.
Разговорите с други майки и татковци на детската площадка преминават в телеграфен стил – говориш си с най-близко находящия се до теб родител, а при ново запознанство първия въпрос винаги е за възрастта на детето.
По някое време следват коментари за времето, храненето, употребата на гърне и евентуално за поддръжката на детската площадка. Защото почти всяка втора майка споменава, че детето и само днес е събрало n-на брой боклуци и фасове. Което в комбинация с поредното парче стъкло, към което собственото ти дете посяга отново те навежда (дано) на мисълта, че е време да направиш нещо….
Текстът е взет от блога на Гергана Боева с изричното съгласие на автора.
