Живяло едно момченце, което постоянно губело, чупело, цапало и разглобявало вещите си. Това правело и с чуждите неща. Ако някой му повишал тон, поискал сметка, или, недай си боже, скарал, то отговаряло: „Това е само една вещ!”.
Детето не измислило само това изречение, нито го прочело някъде, защото било малко. Чуло го от своята майка, чувало го много пъти…
Когато закъсняло след баскетболен мач и пристигнало вкъщи запъхтяно, признало, че загубило новото си яке. Майка му се зарадвала , че то си е дошло живо и здраво и казала: „Това е само една вещ!”.
Когато изпуснало парче пица върху официалния си панталон, тя пак си знаела същото – „Това е само една вещ!”.
Когато бутнало фруктиерата от розово стъкло, скъп спомен от прабабата, и тя помела на пода цял сервиз, пак чуло „Това е само една вещ!”.
Рефренът се отнасял за скъсаната раница, откраднатия велосипед, загубения телефон, изцапания килим, счупената клавиатура…
Момченцето се научило да не цени вещите, а заедно с тях, и труда на хората. Нали всичко можело да се поправи, зашие, залепи и купи.
Минали години, момчето станало голям мъж. Той блъснал колата си, наводнил апартамента, изгорил много електроуреди, но знаел, че това са само вещи и те могат да се поправят. И кой би обвинил него за разсъжденията му!?
Заминал да живее в чужбина. Сигурно там имал същото отношение към вещите. Но там някъде, сред чуждите улици на едни чужди градове, срещнал едно пораснало момиченце. И се влюбил. И му се родили много деца. И започнал да пише своя, собствена приказка.
И я започнал така:
„Вещите са само вещи. Те могат да се счупят, поправят и ремонтират. Човешките сърца обаче, не са вещи. Към тях трябва човек да се отнася внимателно.“
