Дечицата на възраст до 3-4 годинки са токсични личности. Правиш го, раждаш го, гледаш го, обичаш го, даваш всичко от себе си за него. А то? Колкото е мъничко, толкова и никак не му пука за родните мама и тата. Колкото е сладичко, толкова и студенокръвно, безсърдечно, неблагодарно егоистче, неспособно на всякаква взаимност, на каквато и да е проява на уважение и обич! Не ви се вярва? Ами, айде, четете и кажете не е ли така:
Не констатира умората ми. Нито преумората ми. Нито изтощението ми. Само иска и иска. На тебе ти се реве от липса на всякакви сили, но то не – иска да яде, иска да излезе, не иска да спи…
Толкова не го интересувам, че дори не ми знае името! Представяте ли си! Дори още по-лошо – смята, че се казвам Тате. Същото положение е и с майка му. А за фамилното ми име да не говорим. Никога не го е вълнувало какво е.
Не уважава правото ми на лично пространство. Дори когато дрискам или си взимам душ. Точно тогава то иска да му разопаковаш вафлата, да ти покаже какво е нарисувало, да те пита дали правиш тази хлебарка е муха и всякакви други тъпотии!!
Не уважава правото ми на почивка в собственото ми легло. Нито на почивка на море или планина.
Не се държи добре с близките ми, излага ме пред приятели и дори пред непознати. Все ще пита защо този чичко е така дебел или защо тази лелка има мустаци.
Унищожава всяка моя собственост: драска по мебелите и стените ми, повръща в колата ми, пишка на килима ми, чука телефона ми в пода, тъпче бельото ми в тоалетната чиния…
Не спи, за да не мога и аз да спя. Дали ще е че уж му се пишка или иска гуши, или още една приказка или песничка, или да светна или угася лампата, или да го завия, или му се пие вода, или го е страх от нещо, което е абсолютна глупост, само и само да ме прави на маймуна, на вечно недоспала маймуна.
Като му кажа „не“ – пищи и се тръшка. Като то ми каже „не“ и на мен не ми хареса този отговор – пак пищи и се тръшка.
На рождения ми ден и на Коледа никога не ми е купило нищо.
А само иска аз да му купувам неща. Не го интересува колко се трепя, за да ги изкарам тия пусти пари, нито колко недостатъчно за прищевките му изкарвам, нито дали и аз имам нужда да разполагам с поне част от тези МОИ пари. Иска, иска, иска! Купувам – а то на мен нищо не купува. Е така, веднъж да се сети? Не! Подхвърля ми от време на време някоя своя нескопосана рисунка и явно трябва да съм доволен на тази пълна липса на взаимност.
Разполага се с моята храна като с обща. А неговата си е само негова!
Ако искам да гледам филм, който и на мен да ми харесва, трябва да го правя скришом.
Всеки път, когато не знае какво да каже, как да се оправдае – започва да плаче. Използва сълзите си и нацупената си устичка, за да ме манипулира. И му се получава! Когато възникнат конфликти, целта му не е да се разговаря за решаването им. За каквото и да става дума, накрая все някак аз се чувствам виновен.
Вечно посърналият ми вид, прегърбената ми стойка, невъзможността да се погрижа за себе си, загрижеността на близките ми за мен – за какво ви говори това? Ами да – че съм в едни доста токсични взаимоотношения.
Иска да съм вечно на негово разположение. Дори и когато не ми обръща внимание и аз реша да се обадя по телефона на приятел, то ревнува – на момента идва при мен и нещо иска да ми каже, да ме пита, да правим – само за да затворя.
Колкото и добре да се справям с готвенето, с подреждането, шофирането, приспиването – никога не ме е похвалило. Никога!
Като му се спи или е гладно, проявява негативизъм във всеки аспект на съвместния ни живот.
Конкурира се с мен за любовта на майка си. И печели. А се държи и с нея по същия егоистичен начин.
Ами ето, виждате ли – кажете после, че малките деца не са едни големи, токсични, безсърдечни задници!
Вижте още:
„Расте ли пишлето“ и още от най-тъпите въпроси към малки деца
