„Кого обичаш повече – мама или тате?“

| от Лора Младенова |

Засекли сте го на площада, ама точно в най-жестоката обедна жега, докато те водят на въртележки. Спира се, говори си с баба ти и дядо ти едни четирисет минути, а ти едва като пораснеш, осъзнаваш, че милите те са били точно толкова отегчени, колкото и петгодшидното ти аз, и със същото нетърпение са чакали да вземе да си поеме въздух, че да кажат „ее, хайде, то ние тръгваме, трябва да се видим за кафе някой път“.

Защипва ти бузата до кръв и ти за пръв път заблязваш колко разтеглива може да е тъканта човешка. Шегува се дали си момиченце или момченце, понеже, видиш ли, косичката ти е дълга, ама как така си с панталонки и си носиш футболна топка под мишница. Вади от мърлявия си джоб някаква суха бисквита, дето със същия успех може да е и кучешка, и докато да смутолевиш „не, благодаря“ под сополивия си нос, тя вече ти е завряна до към третата сливица.

Дотук дори е приятната част. После решава да си социализирате, да бъде забавен, и изстрелва черешката на тортата, или, наречете го последния пирон в ковчега от дебелата книга на възрастните „Как да накараме дете да ни намрази за минута“.

„Е, кажи сега, момиченце, кого обичаш повече – мама или тате?“

Ти отговор, разбира се, имаш, но откъде накъде ще го споделяш с непознатия мустакат чичко, който ти изяде от разходката. Откъде накъде ще го споделяш с гостите, роднините, лелките в детската градина, другите деца в училище, всички онези, на които тепърва предстои да нямат какво да ти кажат, но да се чувстват длъжни да ти кажат нещо. Откъде накъде ще го споделяш дори с онзи въпросния, когото обичаш повече – мама или тате.

Защо изобщо задаваме въпроси, чийто отговор не сме готови да чуем, или пък не сме готови да бъдем излъгани? Чийто отговор наранява, обижда и реално противоречи на всякаква логика?

Ако попиташ баща си и майка си, те ще прочетат дълга тирада на тема как един родител обича децата си еднакво, понеже тя тази любов е толкова много, че няма как да има повече от нея. Пък после ще сервират вечеря първо на тебе, а на брат ти ще кажат „чакай сега, че Венци разказва как е било днеска в училище“. Ако те пита леля ти и ти си кажеш честно, че не знаеш, тя дълго ще се мръщи, без да разбира, че никак не си излъгал – за да обичаш чичо си „повече“, трябва на първо място изобщо да обичаш и нея. Ако пък вземеш и да пораснеш, докато старееш, ще ти поникне достатъчно ум, че да не тормозиш с такива питанки собствените си приятели, партньори, деца, внуци и Аз-ове.

Любов поравно не съществува, каквото и да твърдят вашите.

Не е уиски да го разлееш еднакво в двете чаши на бара, пък и какво да се лъжем – ако ти си барманът, ръката ти ще потрепне над пититето на по-чаровната клиентка.

Любов поравно не съществува и го отрких приблизително на същите години, когато потисках импулса си да изритам в пищяла онзи мустакат чичо. Гледах филма „Добрия син“ с Илайджа Ууд и Маколи Кълкин, а на финала му майката на две момчета трябваше да избере кого от двамата да спаси, докато те висят от ръба на скала. И тогава ме удари в право в главата:

Колкото и да се лъжем обратното, винаги знаем кого от двама души спасяваме, ако те висят от скалата.

Невинаги има логика. Невинаги е честно. Невинаги е онзи, с когото сме по-близки, когото харесваме повече, който е направил повече за нас.

Любовта е просто изречение. В нея няма „защото“. Тя е причината понякога да пращаме по дяволите „най-личния ерген“ в селото, дето отговаря на целия ни чеклист, задето сме видели някой друг и сме помислили „хубаво е, че те има“. Любовта е причината да си зачеркнем всички уговорки за вечерта и да хукнем да видим приятел, който не е звънял от три месеца, постъпвайки досущ като несправедливия библейски баща, който коли агне за блудния син.

В знаменития си диалог от номинирания за Оскар през 2017 г. „Лейди Бърд“ Сърша Ронан и Лори Меткалф в ролите си на крива дъщеря тийнейджър и консервативна напрегната майка казват всичко, което има да се каже по темата за разликата между обич и одобрение. „Просто ми се иска да ме харесваше“, цупи се момичето на майка си, а тя възмутено отговаря „Разбира се, че те обичам“. И всичко продължава ето така:

– Да, но харесваш ли ме?
– Просто искам да бъдеш най-добрата възможна версия на себе си.
– И какво ако тази е най-добрата ми версия?

Не питайте децата такива работи. Не питайте и големите. И себе си дори не питайте. Понеже искрените и истински отговори нерядко звучат като този, който Джон Стайнбек дава между страниците на „На изток от рая“:

„Попита ме нещо. И май ще трябва да ти отговоря. Не знам дали ще е хубаво, или не. Ти не си умен. Не знаеш какво искаш. Нямаш нужната бруталност. Оставяш се другите да те мачкат. Понякога ми се струва, че си слабак, който и на кучешко лайно не може да заприлича. Доволен ли си от този отговор? Тебе обичам повече. Винаги съм те обичал повече. Навярно не е добре да ти го казвам, но е така. Повече те обичам. Инак защо бих си давал труд да те нагрубявам? Сега си затваряй устата и върви да вечеряш. Утре вечер пак ще поговорим.“

Вижте още:

„Имам четири деца. Но само едно от тях ми е любимо“