Наскоро бях на лекция към Адлер институт Израел, посветен на поставянето на граници при децата, за която искам да ви споделя.
Те са тези норми, правила и ценности, на които учим децата. Могат да са твърди и категорични, неподлежащи на коментар, такива, които могат да бъдат обсъждани и променяни, и свободни-при които детето има пълна свобода за избор на поведението си. Границите можем да си представим като светофар-червено означава не преминаваш, жълто – имаш право да преминеш, но можеш и да спреш, и зелено– можеш да се движиш накъдето пожелаеш.
Границите дават усещане за сигурност, предвидимост, безопасност, контрол. Учат на правилно и грешно, на позволено и не, на безопасно и опасно, докъде и какво, колко и как. Учат на уважение към нас самите и зачитане на другите. Показват ни като компас до къде можем да стигнем и колко близо можем да допуснем до нас. Границите създават здрави деца и балансирани възрастни.
Детето без граници е нещо средно между див звяр в зоопарк, „луд с картечница“, слон в стъкларски магазин и уплашено от собствената си сянка мишле. То се чувства сякаш е качено на покрива на небостъргач без парапети, където трябва да танцува, но не знае нито как, нито докъде може да се простира, така че да остане в безопасност. Няма на какво да се „опре“. Много често родителите, които са дали пълна свобода на децата си (разбира се, за тяхно добро, защото какво по-хубаво от това да си свободен, Санчо) с най-добри намерения всъщност допускат най-голямата грешка в живота – както в своя, така и в този на децата си, които един ден ще бъдат възрастни.
Детето няма собствени механизми за саморегулация на поведението. То се ориентира спрямо околния свят, който му „казва“: „Да, може!“, „Не, не може“, „Реши сам“. Добре е родителите да бъдат тази стабилна база, на която детето може да се опре, за да научи докъде е разрешено.
Посланията, което отправяме към децата си, оставяйки ги без граници са в няколко посоки: „Не се интересувам от теб, прави каквото искаш“, „Ти си велик и всичко ти е позволено“, „Няма „не“. Това създава усещане за безпорядък, безпокойство и апатия у детето. В дългосрочен план гарантира проблеми с дисциплината и авторитетите, липса на емпатия спрямо другите и непознаване на собствените емоции. Както и чувство за превъзходство и, парадоксално, ниска самооценка. Защото, когато не знаеш къде започват „другите“, често не знаеш и къде си ти.
От друга страна, прекалено многото граници дават усещане за липса на свободна воля и избор на поведение. Родителите самозвано се поставят на пиедестал като всезнаещи и всемогъщи, а детето е в подчинена позиция на изпълнител на заповеди без каквато и да е възможност за действие извън границите. Децата, израснали с такива правила, се превръщат в едни несигурни възрастни, които трудно взимат решения в живота си, търсят и са зависими от другите, прекалено покорни или пък бунтовници. Те трудно казват „не“, дори пренебрегвайки себе си, защото имат усещането, че светът не се интересува от тяхното мнение или не признават на тях да им откажат. Не знаят как да се заявяват или го правят, „мачкайки“ всичко по пътя си. Често страдат от усещането, че не са достатъчни.
Така например „червена“ граница, неподлежаща на никакъв коментар, би било всяко правило, което касае живота и безопасността на детето. Няма никакъв шанс то да пресича само натоварен булевард или да плува в дълбоки води (и в пряк, и в преносен смисъл).
„Жълто“, по-средата на границите, би било това детето да има свобода да избере измежду няколко възможности. Като да си легне в 20 или в 21ч., дали да вечеря супа, риба или паста. Или пък да си облече синята блуза вместо оранжевата.
„Зелена“ граница е да дадем възможност на детето само да избере поведението си и дали да предприеме действие. Да кара колело, да рисува или да остане вкъщи.
В заключение, ролята на родителя е да бъде навигационната система, която дава избор от няколко възможни пътища, но винаги следи за правилната посока. Предупреждава за опасности по пътя, но и дава свободата да поспреш, когато имаш нужда. Да те научи да разпознаваш цветовете на светофара и винаги да спираш на червено.
**Кристиана Стефанова е магистър психолог и сертифициран хипнотерпевт към БАХХ, създател на „Фабрика за щастие“ – пространство за психология и личностно развитие. Последвайте Кристиана и на нейната Facebook страница @happinessfactorybg.
Вижте още:
