Елена Алексиева е писател, поет и конферентен преводач от английски. Родена е и е израсла в София, завършила е Първа английска езикова гимназия, има магистърска степен по международни икономически отношения от УНСС и докторска от Нов български университет по семиотика.
По-важното в краткото представяне на житейските факти е, че тя е един от най-силните и характерни гласове в съвременната ни българска литература. Може би заради езика ѝ и специфичния поглед върху отделния човек или заради безжалостната честност, нейните книги заслужено получават не само наградите на критиците, но и любовта на читателите.
Елена е автор на 15 книги, сред които има поезия, драматургия, разкази и романи, последният от които – „Вулкан“.
Всичките ѝ книги си заслужават да бъдат прочетени, не само защото предлагат един висок, специфичен и красив български език, а и заради онзи дълбок разрез на обществените пластове, който вади на показ всичко, което упорито се опитваме да не виждаме.
Срещаме се за разговор в Деня на народните будители и неизбежно разговорът тръгва оттам – какво са будителите и колко сме будни ние, хората на днешния ден. Елена успява да ме изненада още от първия въпрос. Разговорът ни не е от онези весели, позитивни и непринудени женски приказки в петък вечер, но оставя и емоция, и теми за размисъл, и още въпроси.
Имаш ли усещането, че си будител?
Не, разбира се. Още повече, че с днешна дата това понятие е все по-аморфно и изпразнено от смисъл. Самата идея за будителство е твърде далеч от оригинала си, съответно всеки е свободен да си я приписва и да се изживява в тази роля. В момента тя е не повече от метафора, при това не особено сполучлива.
Аз нямам потребност да участвам в това.
А каква си ти? Как виждаш себе си?
Аз съм си аз и много се радвам, че съм свободна от всякакви етикети и строги определения. Дори професионално моето съществуване да е свързано с изкарването на хляба, всичко друго е под някаква форма удоволствие, ако и да е свързано със сериозна работа.
Всъщност, аз никога и никъде не съм пасвала и може би това ме описва най-добре и най-точно.
Имам си свой подход към нещата и свое мнение. Много тежък индивидуалист съм, но в същото ценя работата в група, особено когато тя е подчинена на някаква цел, по-голяма от всички нас, взети заедно. В такива случаи мисля, че се вписвам добре. Но непрекъснато някакви неочаквани елементи от нас се променят и се пренареждат, така че всичко е временно, докато не се случи друго и не ме отнесе другаде…
Трудно ли е да бъдеш един от характерните и различни гласове в обществото?
Да си себе си не е нито трудно, нито лесно, а просто естествено. И не се изживявам непременно като глас, който някой слуша. Разбира се, всяка независимост си има цена и в един момент хората, които се дразнят от чуждото свободомислие, я предявяват. Аз обаче не съм от страхливите. Не държа непременно да ме приемат или харесват. И ако все пак се случва понякога, по-важно ми е кои са тези, които ме приемат, а не колко са.
За щастие все още са се запазили разни отчетливи, ярки и умни хора дори тук, независимо, че не ги чуваме, нито виждаме всеки ден. В много случаи не знаем даже имената им. Но ги има. Нашето тъй наречено общество не е съвсем умряло, надявам се.
Има ли нещо, за което не би писала?
Човек не пише за неща или по теми. Пише за себе си и за начина, по който вижда различните теми, проблеми или светове.
Мога да пиша за всичко, стига в даден момент да съм го видяла по начин, който на мен ми е интересен. Не мога да кажа за какво бих писала и за какво – не, аз и сама себе си изненадвам много често с това, което почва да ме вълнува в някакъв момент и с това, което искам да правя.
Човек сам да си забранява е най-малкото непродуктивно.
А какво ти е интересно?
Все още ми е интересен човекът като цяло и на части – в неговите смайващи, отвратителни понякога, но и въодушевяващи проявления. В края на краищата, литературата е изцяло свързана с човека, тя произтича от човека и се занимава само с него.
Опитвам се да разбера защо сме такива, каквито сме.
Защо по този прекомерно драматичен начин си търсим място в света, който няма никаква нужда от нас. И преживяваме този сам по себе си напълно естествен факт като някаква трагедия. Сами и доброволно превръщаме живота си в трагедия. Или поне на това ни „учат“ обществата, в които живеем. Внушават ни, че нещо ни се полага по определение, само защото сме се родили. Оттам мисля, че произтичат и голяма част от конфликтите ни – вътрешни и външни.
В мига, в който човек доброволно отстъпи от набитото от консуматорската култура в главата му убеждение, че лично той е мярка на всички неща, облаците мъничко се разкъсват и на улицата изгрява слънце. И светът действително, макар и незабележимо, става едно по-добро място.
Какво е за теб свободата и колко е важно да бъдеш свободна?
Да бъдеш свободен, освен да можеш да правиш каквото искаш, означава да бъдеш отговорен за действията си. Което е може би противоречие – свободен си от много неща, но никога не си свободен пред себе си. Свободен си да избираш, но всеки избор има своите последици, той ти позволява да правиш определени неща и да не правиш други.
Да бъдеш свободен е въпрос на разумна преценка – какво можеш да си позволиш, докъде можеш да отидеш. Аз понякога се чувствам крайно несвободна от себе си.
Какво липсва на нашата литература, за да събуди интерес към себе си?
Не знам какво точно й липсва и ми се ще да се надявам, че то не е чак толкова голямо. Но истината е, че все още и ние самите, и литературата ни страдаме от дълбок провинциализъм. От прекомерен интерес към самите себе си и твърде малък към всичко, което е извън нас.
От друга страна е странно и необяснимо на една национална литература да се вменява еднозначното задължение да буди интерес. Интересът е двустранен процес и в него читателят не е – или поне не бива да е – някакъв разглезен консуматор, който отегчено чака да бъде съблазнен.
В същото време – и за щастие все пак – се появяват сериозни заглавия и автори, които биха правили чест на всяка национална литература, с цялата условност на това понятие. И те все по-уверено си проправят път навън. Не знам дали знаете, но броят на превежданите съвременни български книги постоянно нараства. Значи някой там започва да се интересува.
А защо тук не се получава и защо българският читател чака някой отвън да признае българската литература, та той да се престраши и да вземе да я попрочете, е отделен въпрос. Разбира се, говоря за сериозната литература. За онази, на която е нужен и адекватен, подготвен, сериозен читател.
Какво четеш ти?
Много внимателно подбирам какво чета. Като всеки човек, нямам цялото време, което бих искала да отделя за четене, и предпочитам да го оползотворявам, четейки важни и смислени за мен книги, при това не задължително и непременно литературни.
Какво ти липсва като български автор? Какво ти трябва още?
Иска ми се да мога да стигна до повече читатели, и в България, и не само. Защото имам самочувствието, че съм автор, казал доста неща, които са си стрували да бъдат казани, и то по начин, по който не ги е казал никой друг. И имам още какво да кажа. Това като пожелание. А иначе не ми липсва нищо.
Защо оставаш тук? Какво те задържа?
Всичко онова, което другаде остава скрито под пластове цивилизация, възпитание или друго някакво „лустро“, тук е на повърхността. Това е една от причините, поради които навремето реших да остана. За мен всичко тук е на длан. Някъде другаде щяха да ми трябват години адаптиране и обживяване, за да мога да виждам нещата, които ме интересуват, по същия начин.
Когато си наблюдател, този довод е много важен. Понякога си мисля, че ако имах всичките възможности, които предполага писането на друг език и на друго място, това тежко съпротивление, което срещам на всяка крачка тук, би ми липсвало.
Какво те радва?
Радва ме това, че все още има органичен, жив свят, животни, гора. Много обичам гората. Есенната гора е една катедрала, и това не е някакъв клиширан израз – просто като влезеш сред дърветата, го виждаш и усещаш веднага. Радвам се на живота в себе си и извън мен и се опитвам, доколкото мога, да го пазя или поне да не му вредя, да не унищожавам.
Снимка: Елена Алексиева и Петър Чухов по време на събитието „По следите на изгубената поезия“ в Столична библиотека / Диана Юсколова
Вижте още:
