Намираме се в Седмицата на бащата (6-12 ноември), която се провежда за пети път у нас. Седмица на бащата звучи малко като Ден на жената – бе то хубаво, направо чудесно, ама само един ден/седмица ли ще е жена жената и баща бащата. Майтапът настрана – чудесно е да има подобни инициативи. Надявам се те да окуражават повече мъже да бъдат повече бащи, т.е. да прекарват време с децата си – да ги извеждат навън, да майсторят с тях, да им четат приказки, да им разказват истории, да им дават пример и колкото се може по-малко да се съобразяват с представата за алфа-мъжкаря, който се прибира в пещерата с трупа на еднолично убитото животно, хвърля го до огъня, пуска телевизора, качва крака на дивана и оставя възпитанието и домакинството на жена си.
Много се говори как майчинството променя жените завинаги, но нима същото не се отнася и за бащинството и мъжете, независимо дали бащата е присъстващ и споделя грижите по децата, или е от типа: „Не ме занимавай, питай майка си“.
Думата ми е за друго обаче. А именно – бащите да са по-видими във всякакви кампании, свързани с деца. Имаме например Майки срещу насилието в училище/срещу дрогата/срещу тормоза в интернет и пр. все едно бащите тези проблеми не ги засягат. Все едно, ако детето започне да взема наркотици, това няма да е проблем за цялото семейство. Моделът сякаш изхвърля бащата от родителството, вижте даже книгите за възпитание – в случаите, когато корицата не прилича на скучен учебник по химия, тя е оформена като чик-лит роман, изцяло е насочена към жената купувач, изключвайки вероятността баща да се поинтересува от въпросите на възпитанието.
Има обаче един много по-голям плюс в това бащите да участват в родителски кампании.
От момента, в който станат майки, жените биват подлагани на безмилостен скрининг – защо ходи на работа, защо си стои вкъщи, защо не кърми, защо кърми до 4 години, защо е слаба, защо е дебела, защо се облича добре, защо е размъкната и небрежна, защо е толкова емоционална, защо е невъзмутима като сфинкс… Обществото е много по-толерантно към бащите, трогва се от грижите им за децата. Това ги прави идеални поборници за всякакви послания.
Представете си някоя благородна кампания, например за подобряване на храната в училище столове. Инициаторките обикновено са майки, при това майки, които наред с успешната си кариера, перфектна фигура след 2-3 раждания, идеален маникюр и прическа, са съумяли да намерят време за доброволческа активност. Как реагирам аз в този момент ли? Дали се хвърлям да намеря телефона на някоя такава майка, да се включа в инициативата, да я последвам в туитър, инстаграм и изобщо накъдето ме поведе… Не, скъпи мои, трудно потискам импулса да дам на детето си пари да отиде в първия Макдоналдс и да се тъпче там напук на всички идеални майки, загрижени за спасението му. Ние, майките, сме гадни копелета. Знаем, че не сме съвършени, но също така мразим натегачките, които доближават идеала, покриват нормативите, класират се за титлата майка на седмицата/месеца/годината/първите седем… мамичката им на тези кучки!
Всеки репортаж с майка, чиито деца „не знаят какво е чипс, бонбони и вафли“ или решават на ум интегрални уравнения, понеже се обучават вкъщи, или рисуват като Пикасо, понеже никога не са докосвали електронно устройство – всяка такава информация съдържа индиректно обвинение към всички нас, останалите, които не сме толкова добри в отглеждането.
Доближете се до някоя група майки, които приятелски си говорят в градинката, вижте как погледите стават металически, когато някоя се похвали, че детето й освен на английски-немски-китайски-тенис-пиано-фагот-балет е започнало и курс по аритметична лингвистика, понеже е смаяло всички с уменията си в тази област.
Имах приятел, който се грижеше за малката си дъщеря, когато майка й пътуваше по работа. Той се хвалеше, че не му се е наложило да смени и един памперс. Просто, когато идвало време за операцията, излизал в градинката пред блока и започвал да вади такъмите, нежно подрънквайки с дрънкалка, втъкната между зъбите. Винаги се намирала поне една майка, за да го отмени в грижата. Продавачките в магазините му даваха на кредит и изобщо жените всякак гледаха да подпомагат живота му. Ако му се беше наложило да организира кампания за нещо или да събира подписка, сигурна съм, че щеше да пожъне невероятен успех сред кварталната общност.
Когато Джейми Оливър подхвана кампанията за подобряване на храната в английските училища, беше голобрадо 30-годишно момче, още не беше женен за манекенската си жена, да не говорим за петте деца. Хиляди майки последваха Джейми в кръстоносния му поход срещу джънк фуда и вече знаете защо нали? Защото Джейми не е майка. Днес кампанията му има милиони последователи, но никъде из промоционалните материали няма да видите хубавата Джулс Оливър да се обръща към майките. Не, за целта е привлечен вселенският идол Ед Шийрън.
Напоследък гледаме смислени онлайн кампании на тема секс, предпазване от нежелана бременност или от нежелан сексуален контакт. Този тип кампании – пак да подчертая – са много важни, смислени и добре направени, но и те са доминирани от жени и проблемите се разглеждат от женската/момичешката гледна точка. А нима не е еднакво важно да ограмотяваме и момчетата? И нима за бащите тези проблеми не са важни?
Представете си някой Пиърс Броснан, или който ви стои добре в подобна роля, да съветва момчетата да се вглеждат в сигналите, които момичетата изпращат, да ги слушат и винаги да практикуват безопасен секс.
В италианския филм „Напълно непознати“ (реж. Паоло Дженовезе) има една страхотна сцена, в която група 45+ приятели са се събрали на маса и на единия му звъни по телефона порасналата му дъщеря. Момичето предпочита да сподели с баща си, а не с майка си, колебанията си дали да отиде на гости у приятеля си и да преспи с него за първи път в живота си. Заради съвета, който бащата й дава, си заслужава да изгледате целия филм. След време може би само тази сцена ще остане в съзнанието ви.
За това става въпрос: дайте думата на бащата, направете го видим. Онова, което той има да каже е важно, а и понякога го казва много по-добре от майките.
