След шест години усилена работа, бях горд от ливадата на двора. Тревата беше зелена и плътна. Цветята цъфтяха в точния момент, на точното място и в правилните разцветки. Към онзи момент, всичко което трябваше да правя, беше да поддържам постигнатото.
Когато през август се родиха близнаците, забравих да поливам тревата редовно. До октомври не бях засял нови растения. Все още трябваше да купя хризантеми, декоративни тиквички и бали сено за верандата отпред. Отчаяно се нуждаех от няколко часа сам, за да направя тези неща.
Обясних проблема на съпругата ми, която всеки ден стоеше вкъщи със седемседмичните близнаци, докато аз работех по 12 часа на ден като учител и треньор.
Но тя сякаш не разбираше. Обясних, че винаги се грижа за озеленяването през есента и изоставам. Тя продължаваше да не разбира. Обясних й, че студеното време е полезно за новите насаждения и тревата, защото така успяват да формират корени, преди да дойде зимата. Тя не реагира.
Оказа се, че тя всъщност разбира точно какво й казвам. Всъщност тя го разбираше по-добре от мен. Аз в общи линии казвах нещо като: „Ливадата ми е топ приоритет, така че това е, на което трябва да посветя времето си“. От друга страна ежедневните действия на жена ми казваха: „Аз влагам цялото си време и сили в бебетата, защото те са ми топ приоритет.“
Знаех, че аргументите й са по-силни от моите, но все пак това беше моята рутина за последните шест години, откакто живеехме в къщата. Знаех, че близнаците са по-важни, но какво щеше да стане с двора? Блокирах втория й валиден аргумент, който звучеше така: „Тревата в крайна сметка ще порасне и сама. Няма да избяга“, защото това има смисъл само за един логичен, рационален и подреден човек. Това не бях аз в този момент.
Да, ливадата оцеля.
Да, хризантемите и декоративните тиквички, и сламата някак си намериха своето място на предната веранда.
Не, моите приоритети не се промениха.
Да, това продължи да причинява проблеми у дома.
Всеки път, когато бебетата се будеха, бяхме с тях и бяхме напълно отдадени, за да бъдем най-добрите родители на света. Всяка минута, прекарана с тях, беше наистина качествено прекарано време.
Но всеки път, когато те заспиваха, аз сменях предавката.
Събуждах се в безбожно ранни сутрешни часове, за да се погрижа за важни за мен неща. Например да почистя и подредя мазето от 5 до 7 сутринта в събота, преди бебетата да се събудят. Или да приготвя нещо за вечеря още в 4:30 сутринта, преди да отида на работа. Бях повече от продуктивен, докато другите спяха. Никой не би могъл да ме обвини, че не използвам мъдро времето си.
Но всичко това само прикриваше факта, че все още не бях направил жена си и близнаците приоритет номер едно. Опитвах се да имам всичко и това бавно ме разрушаваше.
Никога не съм бил контрол фрийк. Не, сериозно. Имам предвид, че просто се чувствам добре, когато всичко е организирано и структурирано. Но това беше един от най-трудните уроци, който трябваше да науча. Знаех какво трябва да направя, но не можех да го направя. Или не исках.
В крайна сметка се разболях от самия себе си. Бях обсебен от идеята за „своето лично време“ и се чувствах ограбен, когато бебетата спяха 15 минути по-малко, отколкото очаквах. Да, чувствах временно негодувание към шестмесечния ми син, само защото се е събудил малко по-рано. Определено не се гордея с това.
А после просто се оставих на течението. Един вид.
Същата зима солта по колата се задържаше малко по-дълго, отколкото бих искал, но в края на краищата намирах време да я измия. Мазето не беше толкова подредено, но с децата прочетохме много нови книги. В ъгъла на задния двор все още имаше купчина листа, но за сметка на това започнахме да се разхождахме много, когато времето се затопли.
Щом пренаредих приоритетите си, нещата станаха много по-лесни. Вече не позволявам списъкът със задачи да виси над главата ми. Не се чувствам смачкан от хаоса в гаража. Вече нямам търпение да отидем на еднодневен семеен излет, дори това да означава, че няма да свърша нищо, докато децата спят.
Все още попадам в старите си навици от време на време, но знам че някои неща се нареждат и от само-себе си в крайна сметка.
Три години по-късно, ливадата пред дома все още изглежда добре. А връзката с жена ми и децата е по-силна от всякога.
