В последните години темата за правата на жените, техните глас и избор, намира все по-широк отзвук и място в дневния ред на обществото. Тази обнадеждаваща тенденция вдъхновява Dove за нова кампания, свързана с преосмисляне на стереотипите за женската красота и даване на глас на жената.
Webcafe и MamaMia също се включват в кампанията, като в рамките на три седмици ще ви запознаем с историите на три Надежди – всяка със своята необичайна история и гледна точка към света.
Надежда Дерменджиева е сред най-позитивните хора, които можете да срещнете, въпреки че темите, с които се занимава, са способни да сломят духа и на най-големите оптимисти.Изглежда така, сякаш много неща в живота й стават случайно, но пътят й до момента, показва, че случайности не съществуват.
Иска да скочи с парашут, но още не се е престрашила; иска да замине за Африка – което предвид характера й – със сигурност предстои, и да се грижи за слонове (за момента е осиновила два).
Автор е на книга, но не смее да се нарече писателка, а по-скоро казва, че е човек, който обича да пише.
Феминистка е до мозъка на костите, но за разлика от Ема Уотсън например няма да ви разказва как е открила призванието си на осем. Битката за правата на жените за нея започва по време на лекция за правата на жените в магистърската програма „История на жените и половете“ в СУ, в която се записва напук на родителите си. Влюбва се в каузата и оттогава се бори за това да покаже, че феминизмът не е нещо страшно, свързано с „мустакати жени, които мразят мъжете“ (макар че според Надежда не е лошо да има и такива) а идеология, която проповядва равноправие и любов.
От 2015 г. е изпълнителен директор е на Български фонд за жените и вярва, че в дългосрочен план битката срещу насилието над жените ще бъде спечелена.
Тази работа „не е за момичета“
След като завършва гимназия, иска да учи психология и да стане криминален психолог и профайлър и да преследва серийни убийци, родителите й я разубеждават като й казват, че „тази професия не е за момичета“.
Вместо това се оказва в специалност „Новогръцка филология“ в Софийския университет. Въпреки че това не е първото й желание, прекарва там прекрасни четири години. „Срещнах страхотни приятели и колеги, обиколих цяла Гърция с различни стипендии. Много ми хареса. Един език е огромно богатство“, казва тя.
След това обаче идва големият въпрос накъде да продължи. Докато родителите й настояват да учи политология или икономика и стане „дипломат в Гърция“ или „шеф на гръцка банка“, тя прави съвсем различен избор: отваря сайта на Софийския университет и на случаен принцип избира най-необичайната магистърска програма, на която попада, а именно „История на жените и половете“. Очаква, че ще си разменя рецепти с колегите и ще си говорят за списания, но още на първата лекция разбира, че нещата ще бъдат много различни.
„Никога няма да забравя тази първа лекция. Пет часа слушах за историята на жените, за несправедливостите и липсата на права, и си казах, мамка му, то и сега е така“, разказва тя. Тогава осъзнава, че никога повече не иска да се занимава с друго. Днес прави докторантура в сферата, като темата на дисертацията й е „Жертви и насилници: сила, страх и срам в съвременните джендър изследвания“.
Снимка: Мира Дерменджиева
Заради спецификата на тази област много бързо си намира работа, като попада в Българския фонд за жените през 2010 година. Част е от неправителствения сектор вече почти 10 години и вижда известна промяна в начина на мислене относно феминизма и правата на жените, защото „като го обясниш с думи прости, получава се“.
Когато започва да учи „История на жените и половете“, по темата почти не се говори. Днес вече всички около нея са запознати с въпроса за правата на жените, а медиите са по-благосклонни.
„Не се чувствам сама и виждам промяна в мисленето. Колкото и бавно да се случва, колкото и безнадеждно понякога да изглежда, има напредък. И това е най-важното. Каквито и законодателни промени да има – те безспорно са нужни – но докато не се промени мисленето и не стане ясно, че и жената е човек, няма да се напредне много. Но аз имам надежда, нали затова се казвам Надежда“, шегува се тя в оптимистичния си стил.
Без упойка
Работата във Фонда за жените я сблъсква с какви ли не истории. Докато е координатор във Фонда през 2011-2012 година, социалните медии още нямат настоящата си сила, а телефонните линии за хора, пострадали от насилие, не са особено популярни. Така се оказва, че жертвите често звънят на първия номер, който им изскочи в интернет – този на Български фонд за жените.
„Аз нямам психологическо образование, просто седях и ги слушах. В един момент осъзнах, че тези жени искат просто някой да ги изслуша, който няма да ги обвини или да им внуши, че сами са си виновни. Седях и слушах някакви ужасни истории. Просто беше толкова шокиращо и за един неподготвен човек това е много опасно“, разказва Надежда.
Преработва тези преживявания чрез художествена литература в книгата си „Без упойка“.
Снимка: Мира Дерменджиева
Сборникът се появява като резултат от работата й в магистърска програма „Творческо писане“ в Софийския университет (където, между другото, също попада случайно). „Моята книга беше катарзис – просто излях някакви истории. Всички са истински. Всички са по истински случаи. И всяка от историите е история на много хора“, разказва тя. Отчита, че книгата е много тежка и не е сигурна, дали днес би могла да я напише. Не е рекламирала книгата, но намира отзиви за нея в bg-mama. Въпреки че „Без упойка“ попада в категорията „златни малинки за най-лоши книги“, а Надежда е обявена за „шизофреничка“, тя е приятно изненадана, че е достигнала до неочаквана аудитория.
Твърде млада за тази работа
Въпреки, че работата й в сферата на правата на жените е свързана с преборването на редица стереотипи (ще си поговорим и за „джендъра“), самата тя се изненадва от онези, които се налага да преживее. На 30 години става директор на Българския фонд за жените, и се оказва, че е най-младият човек на тази позиция в световната мрежа от 38 женски фондове по света.
„Видях какво е ейджизъм, какво е хората да те приемат за едно малко момиченце и разбираш, че трябва да положиш двойно повече усилия за двойно по-дълъг период, за да те приемат на сериозно“, разказва тя.
Извън това й се случва да попада в ситуации, в които стереотипът, базиран на пола, все още съществува. „Например – пътувам с кола и някой ни засича. Първото, което чувам от шофьора, е: „Тая тъпа патка!“ И аз казвам: „Добре бе, може би този в колата отпред не е жена. В поне 50% от случаите е мъж“, разказва тя. Но допълва, че отдавна не се е сблъсквала с лично с някакъв стереотип. Освен с…
Тази страшна дума „джендър“
Когато се появява първата новина, смесваща термина „джендър“ и имагинерния трети пол, Надежда реагира с хумор, без да очаква продължение. Два дни по-късно вече пише с колегите си становище на Фонда, за да обясни какво думата (социална роля, която обществото придава на пола).
„Това с джендър истерията тръгна от една фалшива и нарочно скалъпена новина на едни определени кръгове, според мен – религиозни фундаменталисти, крайни националисти – нещо, което е тенденция по цял свят. Явно в негативните тенденции България не е по-назад. Те идват навреме. Ние бяхме напълно неподготвени“, разказва тя.
Отчита, че година след скандала, въпреки негативите, свързани с отказа да бъде подкрепена Истанбулската конвенция, има и положителни неща.
„Първо – медиите станаха по-отворени по тази тема и изобщо по темата насилие над жени. Според мен това е голям плюс. Медиите се интересуват от тази тема целенасочено. От друга страна хората чуха какво е джендър. Ясно е, че половината не разбраха какво е, но други разбраха и има някаква надежда в моята глава, че въпреки всичко в дългосрочен план тази битка ще бъде спечелена“, казва Надежда.
Относно Истанбулската конвенция, Надежда Дерменджиева смята, че окуражени от отхвърлянето й, много насилници са се почувствали безнаказани. „Насилието и причините за него бяха заметени под килима, така че много мъже се почувстваха окуражени да продължат да са насилници и то по-жестоки насилници“. Така тя си обяснява нарастването на броя жени, жертви на насилие.
„Една част от медиите разбраха каква мечешка услуга ни направиха с раздухването на събитията около „джендъра“ и конвенцията и може би от чувство за вина започнаха да се интересуват от проблема. Медиите вече имат чувствителност. Понеже официална статистика няма – България не води някаква статистика за насилие, основано върху пола – медиите започнаха да следят случаите, а ние започнахме да следим медиите“, разказва Надежда.
В Български фонд за жените водят вътрешна статистика, която обаче не е представителна, защото има места, от които информация за насилието не стигат до медиите. Именно воденето на статистика е едно от исканията, които Фонда отправя по време наШествието за правата на жените, проведено на 8 март.
Снимка: Мира Дерменджиева
Пътят към Камино де Сантяго и към ръководната позиция
Преди да поеме ръководна позиция във Фонда, Надежда трябва да измине един друг свой път – този на пилигримите. Решава да тръгне по Камино де Сантяго, след като случайно попада на история за преживяването в списание.
„Една жена беше минала целия път и разказваше за всички трудности, които е срещнала, как е спала под звездите и аз, понеже явно съм такава натура, която обича трудности в живота, си казах, че някой ден ще го мина този път. Точно когато ми предложиха да стана директор на Фонда, ми предстоеше да стана на 30 години. Реших, че за мен това е ключов момент. Казах си, че ако се справя на Камино, ще се справя и с Фонда“.
Тръгва с приятелка и без предварителна подготовка. Извървява около 500 километра от общо 800-те маршрут. „Най-трудният ни ден беше, когато имаше дъжд, вятър, буря, всичко беше брутално. Изкачвахме една планина на много ключово място – Круз де Феро, на което трябва да видиш един кръст. Всъщност имаше такава мъгла, че нито планината се виждаше, нито кръстът, нито нищо. Вървяхме на сляпо“.
Там получава незабравим урок – докато тя и приятелката й непрекъснато се оплакват от лошите условия, ги задминава пуерториканец по джапанки, с малка раничка на гърба, мокър до костите си. Оказва се, че на летището са му изгубили багажа, но е решил все пак да тръгне по пътя. Подминава ги в дъжда, по мизерните си джапанчицики и подгизнал потник, със запотени очила и усмивка от ухо до ухо. „Широко усмихнат, въпреки трудните условия, въпреки всичко. Тогава си казах, че има толкова по-сериозни неща в живота от малко дъжд и спрях да се оплаквам“.
„Такива уроци всеки ден ми даваше пътят. Стигнах на рождения си ден в Сантяго, ходихме на меса, попаднахме на страхотен уличен концерт. Посрещах си рождения ден и си казах, че най-вероятно ще се справя и с Фонда. И май се справих“, смее се Надежда.
Името й действа като самосбъдващо се пророчество, защото каквото и да прави, не губи надежда. Подчертава, че е оптимист и вярва, че независимо от рисковете и мрачните прогнози за бъдещето, там ни очаква свят, в който хората ще могат да се завърнат към себе си и към човешкото или по-скоро човечното в себе си.
„Хората ще започнат пак да си пишат любовни писма, ще можем да се свържем с човешкото – това, което не можем много сега, защото нямаме много време, а тогава ще имаме време, защото роботи ще работя вместо нас…“, шегува се тя.
И ако мечтае да пребори насилието, то бърза да го направи, защото я очакват и други каузи. Например спасяването на слоновете в Африка. А с нейната нагласа към живота – това звучи съвсем възможно.
