В будистките практики се разглеждат серия от правила как да се бориш с враговете си. Но истинската трудност е да откриеш кои всъщност са враговете ти.
Робърт Търман (отдаден будист, психолог и баща на актрисата Ума Търман) и Шарън Залцбърг (учител по будистки медитации и практики) твърдят, търсейки аргументи в учението на Буда, че човек има „четирима врагове“, които пречат на щастливия и пълноценен живот. Само единият от враговете – външния враг – е видим.
Другите три са свързани с нашите чувства и склонността ни да се самонаблюдаваме. Битката срещу тях може да се спечели единствено с любов.
Любовта е изключително мощен инструмент, но е по-сложна, отколкото можем да предположим. Видеото на Робърт Търман и Шарън Залцберг, продуцирано от изданието Big Think, ни насочва към мислене, което да открие враговете ни – и най-вече тези вътре в нас.
Някой ви обижда. Някой ви наранява. Не го харесвате, защото усещате, че ви „мъти водата“. Прави ви мръсно нарочно. А може би дори ви мрази, или поне вие така го чувствате. Това е вашият враг – вашият външен враг. Кара ни да кипим от гняв и си представяме, че ако този човек (или обстоятелство) изчезне, всичко отново ще бъде наред. Но според трактовката на будистките практики, предлагана от Робърт Търман и Шарън Залцберг във видеото им „Обичай враговете си“, ако изпитваме омраза, гняв и жажда за отмъщение, ние всъщност поканваме в себе си още един враг: горчивината. И той започва да работи срещу нас, съвсем независимо от външния ни неприятел.
Така вместо един – външен враг, можем да посочим цели четири неприятеля в живота си.
Кои са те и как да ги избягваме?
Външният враг са хората, институциите и ситуациите, които искат да ни навредят. Например партньорът, който ни е изневерил, шефът, който ни уволнява, колегата, който ни подлива вода и дори дъждът, който ни мокри или не ни позволява да извършим любимо свое занимание на открито.
Външният враг е малко комиксов: мисловно му приписваме свръх-способности и желаем да го отстраним от пътя си. Но външен враг не са само хората – тук се включва всичко извън нас в света, което виждаме, от което се страхуваме и което мразим.
Враг може да е политическа доктрина, диктатура или автокрация, нещо, което не ни позволява да бъдем свободни или ни заплашва физически. Може да бъде неравенството, насилието, гладът, тероризмът, самотата и т.н. – дори абстрактни идеи и условия, които са по-трудни за определяне.
Един от най-разпространените и лесно разбираеми примери за външен враг е насилникът. Това не е само грубиянът от детската площадка, който ви буташе някога и крадеше джобните ви, нито са съучниците, които ви тормозеха умишлено и неуморно, а всеки, който ви е унижавал, онеправдавал или унижавал.
Не само хората могат да ни тормозят, но и институциите и системите. Както пишат Търман и Залцберг: „Социалните структури насърчават тормоза чрез стереотипи, класова йерархия или най-коварно – чрез различни форми на контрол на мисълта“.
Когато се изправяме срещу всички проявления на Външния враг, съветът е древен: „Обичайте ги“.
Посрещнете омразата с любов и враждата с доброта.
Проблемът е, че повечето от нас не знаят какво всъщност означава любов в този контекст. Да обичаш някого означава „да направиш щастлив този, когото обичаш“. Причината някой да се отнася с вас лошо или жестоко – причината изобщо да е ваш „враг“ – е, че вероятно ви възприема като пречка за своето щастие. Вие по някакъв начин го правите нещастни или поне го лишавате от щастие. Когато обичаме някого, ние работим с него, за да го направим щастлив. И така премахваме причината за враждата. Абсурдно звучи, нали? Още по-абсурдното е, че работи.
Вътрешният враг са онези емоции, които тровят душата ни: гняв, омраза и страх. Когато сме обидени, победени или ощетени по някакъв начин, оставаме увредени. Увреждането ни се състои в това, че развиваме навика да стъпкваме и пренебрегваме онези емоции, които смятаме, че ни карат да се чувстваме по-добре. Стува ни се, че сълзите и болката ни са заслужени, защото след тях ще се мобилизираме за едно студено, справедливо и брутално отмъщение върху враговете си.
Но тези пагубни чувства на омраза, омерзение, гняв, стихийна омраза са пристрастяващи като наркотици. Освен това ни носят кратко удовлетворение, което в дългосрочен план ще ни нанесе много по-голяма вреда. Цитирайки будиското учение Търман и Залцберг пишат: „Гневът, подобно на горски пожар, изгаря собствената си подкрепа“. (Подобна е и сентенцията: „Възмущението е като да вземеш отрова и да чакаш другият човек да умре“).
Ако гневът, омразата и страхът започнат да доминират в живота ни, те ще ни отделят от всичко, което ни носи радост. В тяхната страстна, огнена паст няма да остане място за нищо и за никой друг.
Доста изследвания показват, че омразните чувства вредят физически на тялото. Гневът например освобождава в кръвта ни вредни химикали като кортизол, които увреждат кръвоносната ни система. Смята се, че в двата часа след гневен изблик вероятността някой да получи сърдечен удар се увеличава пет пъти. Рискът от инсулт се увеличава три пъти.
По-добрата алтернатива на тези отровни чувства идва под формата на трениране на търпение.
Има три форми на търпение.
„Толерантното търпение“ е признаване на способността на всички нас просто да се усмихваме и да търпим. Не става въпрос за пасивност или мазохизъм, а за психическа и емоционална устойчивост.
„Проницателното търпение“ е да признаем колко субективни и мимолетни са собствените ни преценки. Светът не е тръгнал да ни измъчва и понякога ние сме тези, които превръщат даден проблем в по-голям, отколкото би трябвало да бъде.
И накрая, „опрощаващото търпение“ е да „прощаваме на всеки, който ни наранява, без значение по какъв начин“. Това не само ни позволява да се освободим от гнева и горчивината, но ни позволява да поемем отговорност и контрол над ситуацията.
Тайният враг е вътрешният ни глас, който определя начина, по който се ориентираме в света. Както пишат Търман и Залцберг: „Слушаме възторжено този настойчив, непрестанен глас на егото и чувстваме, че не можем да го отречем, защото смятаме, че той е единственият ни глас.“
Тайният враг е много вреден, защото подценяваме колко е променлив и условен, когато шепне като вътрешен монолог.
Новите ситуации, начинът, по който подхождаме към другите, и дори начинът, по който преценяваме себе си, се определят от този глас. Най-често това е гласът на „заниманието със себе си“ – нарцистичният обектив, през който целият свят се разглежда като нещо, което ни служи или ни пречи.
Но да бъдеш погълнат от себе си по този начин е не само късогледо (в края на краищата никой не се интересува от теб толкова, колкото ти), но и пречи на щастието ти.
Това, което показват различни изследвания, е, че тези, които са егоцентрични, вероятно изпитват „субективно колебаещо се щастие“ – т.е. кратък и преходен вид щастие.
Но тези, които са осовободени от егоцентризъм, е по-вероятно да изпитват „автентично трайно щастие“, което означава дълбоко „задоволство и пълнота или вътрешен мир“.
Накратко, онзи таен враг, който вижда всичко през призмата на егото, ни прави по-малко щастливи.
И накрая, супер-тайният враг, който е по-тъмният аспект на вътрешния глас. Той е този на отвращението и омразата към себе си.
Това е гласът, който се задоволява с посредствеността и който гледа на живота като на тъжен сбор от нещастия и на кратковременна радост и смях, ако имате късмет.
Това е гласът, който казва, че няма такова нещо като истинско щастие, а ако има такова, то със сигурност не е нещо, което мога да получа“.
Както твърдят Търман и Залцберг, това „чувство за недостойнство, това самоунижение, самоомраза и себеотрицание се основава на дълбоко вкоренен комплекс за малоценност, натрапван ни от детството от една култура, засегната от страх и невежество“.
Източникът на тази самоомраза е в известен смисъл същинският Таен враг.
Колкото по-загрижени сме за себе си, толкова повече сме обсебени от личното си щастие. Колкото повече правим неща само за да направим себе си щастливи, толкова по-голямо става това отвращение към себе си.
Да правиш добро, да бъдеш състрадателен, добър, щедър и любящ е това, което прави хората щастливи. Когато виждаме, че правим стойностни неща, ние виждаме и себе си като стойностни.
Има доста изследвания в тази насока. Според едно проучване, публикувано в Journal of Social Psychology, хората, които вършат добри дела, са значително по-удовлетворени от живота. Друго, проведено от екип на Университета на Британска Колумбия, стига до извода, че „харченето на пари за другите – просоциално харчене – води до по-голямо щастие, отколкото харченето на пари за себе си“.
Накратко, супер-тайният враг на самоомразата е силно токсичен. Отдадеността на другите предотвратява самоомразата и ни прави по-щастливи.
Книгата на Търман и Залцберг „Обичай враговете си“ е дълбоко проницателна, а видеото, в което се разглеждат идеите ѝ, си заслужава да се гледа. Ключовият извод се отнася до това доколко се грижим за другите. И в крайна сметка наистина става дума за любов.
Любовта е единствената панацея за всичките четири врага. Тя не само иска най-доброто за другите, но и обезврежда Външния враг. Любовта прощава и приема, и служи като антитеза на Вътрешния враг: гнева, омразата и страха. Любовта е тази, която побеждава загрижеността за себе си, Тайния враг, със съпричастност и състрадание. Тя гледа на другите не от гледна точка на това, което могат да направят за вас, а от тяхната гледна точка. И накрая, любовта е тази, която помага и подкрепя другите, отменяйки самоомразата на свръх-тайния враг.
Оказва се, че древната мъдрост, която се съдържа в повечето религии и системи от вярвания, съществува не без причина.
Любовта наистина е единственото най-мощно оръжие в нашия социален и културен арсенал.
Вижте още:
