Разводът е истинска трагедия. Но и голям учител. Вярвам, че след цялата ужасна мъка от раздялата с първия ми съпруг, която се случи след 12 години брак, успях да извлека някои важни уроци за партньорството и връзките.
Споделям част от тях тук с надеждата да са от полза за някого:
Противоположностите невинаги се привличат
Аз и бившият ми мъж ми бяхме твърде различни. За жалост осъзнах това късно. Казват, че противоположностите се привличат. Добре е да казват и че не е хубаво противоположности да встъпват в брак. Става страшно. Едно е да имаш (огромно) сексуално желание към някого, съвсем друго е да си избираш брачен партньор. Там е нужно много повече от елементарно привличане.
От особено значение е да харесвате сходни неща и да имате сходни представи за прекарване на свободното време. Ако той обича да гледа мач всяка неделя, а ти – да караш колело…. Помислете пак преди да си кажете „да“.
Изгубих себе си
Това, което липсваше в брака ми… Бях аз. Моята автономност, моето здраво чувство за идентичност. Харесваше ми да съм жена на мъжа ми, но за жалост гледах на това като на моето ново аз, а не просто като на една от социалните ми роли. И тъй като започнах да влияя самооценката си страшно много от неговите настроения спрямо мен, когато той реши, че не съм достатъчно добра, аз повярвах.
Връзката ни беше изградена на секс и страст
В началото имахме изключително страстна и бурна връзка и честно казано се оженихме бързо. Още преди първата година от познанството ни да е приключила. Цялата ни връзка се центрираше повече около разни авантюристични и приключенски събития заедно, отколкото върху реално партньорство. Реално не се познавахме толкова добре, преди да подпишем. Просто си прекарвахме супер заедно. Оказа се, че това далеч не е достатъчно… Винаги имаше някаква драма, която ни заробваше в тази връзка, но реално никога не бяхме истински свързани като партньори.
Докато не се превърнахме от любовници в съквартиранти-родители
Когато децата се появиха, всичко се завъртя до такава степен около тях и ангажиментите, които трябваше да споделяме в отглеждането им, че стресът наистина ни дойде в повече и спряхме да правим секс – единственото, което така или иначе ни крепеше като двойка дотогава…
А и дори да не беше така, все пак сексът е изключително важен в един съюз. Не може без него. Оказа се, че без да сме близки в леглото, няма за какво толкова да си говорим. Настъпи мълчание. Беше дълго и ужасно.
Спряхме да се харесваме
Много е важно да харесваш човека до себе си. Все още да го одобряваш като личност и да питаеш искрено възхищение към него дори след години, прекарани заедно. Иначе стресът на работа, комбиниран с множеството нужди на децата, на които вечно да се откликва, както и липсата на нещо за вечеря след работа вкъщи може да се окажат бомба със закъснител.
Аз и бившият ми мъж ми се отдалечихме толкова много един от друг, потънали в битовизми и задължения, че в един момент осъзнахме, че сме се превърнали в непознати. Които, между другото, изобщо не се харесват.
Разбирахме любовта по различен начин
Говорехме на различни езици – той обичаше да е на разположение, да прави малки жестове, аз обичах физическият контакт. Имаше различни представи за забавление, умираше да бъде навън с приятели без мен, а аз умирах за повече време заедно като семейство. Произлизахме от коренно различни семейства. В един момент осъзнахме, че всички тези различия са невъзможни за преодоляване. Те бяха изначални, бяха база, а не просто пордробност, която да заобиколиш.
Аз въртях всичко в този брак
В един момент осъзнах, че се грижа за всичко – цялата домакинска работа падаше на плещите ми. Аз организирах семейните сбирки, рождените дни на децата, почивките, покупките на неща за бита. Той просто ходеше на работа и отделяше от бюджета си за семейството. Уморих се адски много. Нямаше как това да се промени. И двамата се нуждаехме от различен тип партньори. Поне аз – със сигурност.
Не бяхме приятели
Истинското приятелство е най-важното нещо за успеха на един брак. За жалост аз и първият ми партньор нямахме този късмет заедно. Ние никога не си станахме толкова близки, колкото и на двамата ни се искаше.
Спомням си как веднъж той ме попита: „Мислиш ли, че се отнасяш към мен, както към близък приятел?“ Отговорът беше ясен: „Не, не мисля.“
По-късно, когато срещнах своята сродна душа, мъжа, с когото днес споделям живота си, осъзнах, че не просто е възможно да си приятел с човека, с когото сте създали семейство. Това е основното условие то да просъществува.
