Когато става въпрос за междусъседски войни, първото, за което се сещам, са няколко много смешни стари филма и една компютърна игра, в която съседите си правят мръсни номера. След случая на междусъседска война, завършила с убийство на млад човек, баща на три деца на Женския пазар в София, логично на преден план излиза въпросът – знаем ли изобщо кой живее от другата стена на стената?
Има стотици хиляди комични случаи на междусъседски войни.
Самата аз съм била участник в няколко такива. Първата беше със съседа в апартамента до нас – художник, пенсиониран летец, който организираше изложби на картините си пред блока, пишеше доноси срещу всички, не разрешаваше на семейството над него да простира и ненавиждаше съседката отсреща. Живеехме буквално на бойното поле – три апартамента на една площадка, а хората в два от тях се ненавиждат. Враждата датираше от тъмните години преди да се родя, когато съседът си купил апартамента в блока, в който всички се познаваха от деца и съответно бяха на страната на съседката. Всъщност, само баща ми говореше с този съсед, защото и той беше „нов“.
Имаше и смешни моменти – веднъж сестра ми не успя да се прибере навреме от училище заради разхвърляни платна за рисуване и отнесе тридневно наказание, друг път аз паднах и си изкълчих крак заради нарочно сапунисана площадка… Общо взето, тази война продължи докато двамата ни съседи бяха живи. Не може да се отрече, че бяха упорити и целенасочени хора, прекараха целия си живот в опит да направят съществуването си трудно, нервно и неприятно.
Втората междусъседка война беше със съседите от апартамента над нас.
Роди им се внуче, те го взеха да го отглеждат, защото в детските градини в София няма места за деца. До тук всичко е в рамките на приетото. Детето обаче – както много деца – всъщност не искаше да се къпе, не искаше да си ляга, не искаше да яде, не искаше да чете, не искаше да излиза или да се прибира… За всичко, което не искаше, това дете крещеше с часове, хвърляше се по пода, тропаше в истерия и вдигаше на главата си целия панелен блок. Буквално. Защото в един панелен блок съседите се познават по кашлицата сутрин, а какво остава едно дете денонощно да крещи истерично… След няколко опита да проведа разговор в смисъл „Много Ви моля, хора, направете нещо, понякога просто трябва да спим“ стана ясно, че „Ми то е дете, какво мога да направя аз…“.
Войната приключи внезапно една вечер около 23:00 часа, след като заявих, че ако това дете на секундата не спре да пищи и да тропа, ще се обадя на Агенция за защита на децата, защото те явно го тормозят, за да реагира така. Хубавото е, че детето беше върнато на родителите му по спешност и вече вероятно крещи другаде. Или пък е спряло да крещи – дано да е второто.
Третата ми война е скорошна, но изглежда противникът спечели.
Преди година забелязах, че клоните на големия бор пред балкона ми някак тайнствено изчезват на една определена височина. Мистерия – под дървото няма паднали клони, не е имало буря, няма никаква обективна причина, но клоните липсват, стърчат само едни грозни остатъци. Честно казано, помислих, че някакво животно ги яде. Скоро обаче се оказа, че един възрастен съсед ги лови с дълъг прът, на който е вързал нещо като малък извит нож, и ги реже. След това ги довлича с една кука и ги крие на своя балкон, защото му е ясно, че върши нещо нередно. Причината – пречели на обхвата на телевизора му.
След първоначалния бяс, пеброих седем големи клона, които вече са били отрязани. Опитах се да обясня, че не може по такъв начин да се тероризира дървото, че то е на всички, които живеем наоколо, че дървото ни пази от праха, който идва от улицата и строежите наоколо, че деянието подлежи на глоба… Дори заплахата, че ще се обадя в общината, не се прие сериозно – всички са наясно, че на общината не ѝ е до клоните на бора. Накрая заплаших, че ще си извадя старите въжета, ще се спусна от покрива на блока и ще сваля проклетата сателитна чиния, за да не става причина за това безобразие. Съседът остави оръжието си да стърчи от балкона му заплашително, но поне престана да тормози дървото. Аз обаче съм принудена всеки ден да гледам нещастно стърчащите седем остатъка от клони и дървото, което е като прехапано…
Та, това е част от моите „съседски войни“. Дребните заяждания да вдигнем ли таксата за вход, да правим ли ремонт на вратата, шум за рожден ден, музиката на сина ми или хвърлянето на пилешки кокали от седмия етаж – те не се броят. Дребната помощ като да отвориш на съсед, който си е забравил ключа от входната врата, задържането на вратата на асансьора за съседката с торбите, отвеждането на съседката с Алцхаймер до дома ѝ, купуването на хляб и цигари за съседа с операция, да завиеш изгоряла крушка на възрастната съседка – те са в реда на нещата и се подразбират от само себе си.
„Съседът може да не ти е приятел, но не дай боже да ти е враг“, казват старите хора.
Отдавна мина времето на разнасянето на чаши със захар и олио – вече не е прилично да се иска така „назаем“, въпреки че много възрастни хора си спомнят с необяснима носталгия за тези години. Някога беше важна част от „обществения имидж“ съседите да знаят, че у вас винаги има олио и захар в достатъчни количества. Днес, за щастие, са по-важни други неща – възможността да „живееш с хората“. Честно казано, аз лично понякога предпочитам да дам две чаши захар и да не ми се налага да живея с хора, но за жалост съм се родила в столицата и ми се налага да живея по трудния начин.
За добро или зло, живеем така – съвместно, принудени да слушаме кашлицата и крясъците на съседите. Всяко семейство си има някакви вътрешни правила, които донякъде съвместява с правилата на общността. Всеки новодошъл някак влиза или не влиза в тая общност. По правило хората, които не поздравяват съседите, не успяват да се впишат, но това наблюдение важи за местата, на които аз съм живяла и не е общовалидно. Не се познаваме наистина, не е и нужно, но в името на мирното съвместно съществуване правим компромиси. Всеки мери със своя аршин, колко компромис се полага на непознатия от съседния апартамент. А аршините ни са различни – колкото хора, толкова и възможности. Само трябва да пазим крехкия баланс между своите лични демони и нуждите и страховете на обществото. Защото все така нищо не знаем за утрешния ден – нито кой ще почука на вратата ни, нито на чия врата ще почукаме ние.
Вижте още:
