За първи чух за Тейлър Суифт покрай миймове в платформата 9gag преди около десетина години. Певицата беше обект на снизходителен хумор, защото творчеството ѝ се въртяло около сюжети за бивши и настоящи нейни романтични партньори. Ще кажеш, вечни парчета като Soldier of Fortune, Love of My Life или And I Love Her, по които цял свят припада от десетилетия насам, представляват критичен прочит на Гражданската война в Испания от гледна точка на социалната антропология.
Слушах първа нейна песен заради драг културата.
С мои близки обсъждахме коя песен бихме избрали за лип синк, ако сме драг кралици. (Лип синк, това е традиоцнно за драг програмата шоу изпълнение върху сингбек на популярно парче). Сестра ми се спря на парчето на Тейлър Суифт Look What You Made Me Do, което още на първо слушане се озова в плейлиста ми с харесвана музика в Spotify – хващаш ухото ритъм, остроумен текст, и впрочем великолепно самоиронично видео, в което Тейлър взима на подбив всички клиширани образи, в които някога са я вкарвали някога.
Само дето това остана единственото ѝ парче, което истински да ми харесва и до ден днешен.
Осъзнах, че тя се е превърнала в социален феномен към края на миналата година, когато приятели със страхопочитание ме попитаха „Абе, ти чу ли колко бързо се разпродават турнетата ѝ?“.
После, за моя огромна изненада списание „Тайм“ я обяви за своя Човек на годината за 2023-а, в година на нестихващи и на избухващи военни конфликти, на изключителен скок в развитието на изкуствения интелект и в политически и милиардерски междуособици. Изведнъж – поп певица. Бях меко казано изненадана.
Преди няколко седмици, последният ѝ петнадесети албум „The Tortured Poets Department“ започна да чупи рекорди още с появата си.
Като например, да се превърне в най-големия стрийминг дебют на Spotify досега с 380 милиона слушания, а парчето „Fortnight“ в колаборация с Post Malone стана най-пусканата в рамките на едно денонощие песен в историята на музикалната платформа. Финансовите рекорди не закъсняха. Целият списък с рекорди е тема на „Форбс“.
Осъзнах, че е време да обърна сериозно внимание на Тейлър Суфит, особено когато с изумление научих, че братовчедка ми – музикален журналист и еталон за вкус за мен – ще пропусне концерта на любимия си Лени Кравиц това лято, за да отиде да гледа Суифт.
Нарамих чисто новите си слушалки, пуснах „The Tortured Poets Department“, отправих се на разходка из варнеските улици, после още веднъж и из софийските. И… не разбрах.
Само че, за разлика от обичайния потребител, който пиратства легендарни кино класики онлайн, за да каже, че „film4eto ne stawa“, или пък обяснява авторитетно за картина на Пикасо или Хуан Миро как „tova ej sega 6e go narisuwa sin4eto 4etvarto klasnik“, аз заподозрях, че може би аз не съм разбрала нещо. И че проблемът, ако това изобщо може да се нарече проблем, е в мен, а не в Тейлър Суифт.
Но си признавам – бих разбрала такъв феноменален успех много по-добре, ако става дума за свръхотличителен изпълнител, който е променил стандартите, правилата и кройките на жанра си, като Лейди Гага или дори като Били Айлиш.
Възможно е предпочитанията ми към пънк, пост пънк и дарк уейв, както и фактът, че любимите ми изпълнители са прогресивно измрели през 70-те и 90-те, ми пречи да оценя Тейлър Суифт. А е възможно и това, че певиците, на които се възхищавам, като Джоан Джет, Деби Хари или Пати Смит (която впрочем е спомената в едноименно парче от албума), носят съвсем различен вайб – малко по-сърдит, малко по-непоръбен и неполиран, малко по-клошарски.
някъде между периода, в който принцесите припадат, лежат, плачат, чакат някой да ги спаси и чат-пат припяват нещо с околните мишоци и пилци, и периода, в който принцесите непременно са обидени и крайно войнствени, а най-големият им враг са мъжете.
Излъчва хармонична и здравословна женственост, в която всеки човек по всички краища на политическия компас може би ще успее да намери нещо от и за себе си. Може би не е толкова до обичането на Тейлър Суифт, колкото до това, че тя не буди твърде много омраза и има ведро и положително излъчване. А това в съвременността се случва рядко.
Песните ѝ са безопасни с основната си и в общи линии единствена тема – романтична любов – което е едновременно лесно и несериозно.
Виж, с разпространеното твърдение, че тя е най-добрият съществуващ текстописец в света ми е доста трудно да се съглася, освен ако не говорим за различен свят от този, в който са писани Hotel California, Working Class Hero и Shape of My Heart, и в който са живели или живеят Ленърд Коен, Боб Дилън, Джони Кеш и Ник Кейв.
Но пък у нея сякаш има по ред за всеки.
Щом намерих дори един за себе си в първата и единствена песен от албума, която искрено да ми хареса – дуета Florida!!! с Florence + The Machine. В нея изречението „And my friends all smell like weed or little babies“ идеално обобщава живота на съвременния градски човек, навършил 30 години.
Дори и това „The Tortured Poets Department“, което дава име на албума, освен подчертано позьорско, е и много лесно за свързване – нима откак социалните медии станаха част от животите ни, всеки втори от нас не се самоопредели като измъчен поет?
Може би никога няма да не стана истински фен на Тейлър Суифт.
Изпълнителите, които обичам, са истински измъчени поети, а не демонстративно самопровъзгласили се за такива. Обаче винаги ще ми е приятно и забавно как присъствието на Суифт се отразява на крехкото его на всички, способни да се подразнят на женски успех.
Отвратителният ѝ навик да ходи с частния си самолет едва ли не и до тоалетната изведнъж накара и Fox News, и всички, които си скубят косите за новите велоалеи на София, защото те пък искат да идат до тоалетна с личния си автомобил, изведнъж да заговорят за нуждата от редуциране на въгледродните емисии. Ха-ха, Тейлър, look what you made them do.
В тази ера на еднодневки, фаст фешън, консумеризъм и евтини сензации, да накараш хората да те слушат, да говорят и да мислят за теб, дори ако не са ти нито фенове, нито анти фенове, и ако не си фабрикувал скандал за целта, е нещо като супер сила.
Ако всички разбирахме как и защо става, всички щяхме да го правим и щеше да спре да е тайна. Тогава Тейлър Суифт нямаше да е специална.
А сега, именно в този момент, вместо за някого от десетките си любими изпълнители, аз мисля и пиша именно за нея.
Ха-ха, Тейлър, виж какво ме накара да направя!
Още от Лора Младенова:
