Човекът, за съжаление, не е остров. Понякога това е много неприятно, защото неочаквано го засягат проблеми, с които иначе не би се ангажирал – енергетика, екология, синдикални искания, политическо говорене… Понякога се оказва, че човекът трябва да определи позицията си по въпроси, от които нито разбира, нито иска да разбира. Така ми се случва и на мен в момента, докато се опитвам да прекося България през миньорските блокади.
За сто двайсет и шести път в последните няколко години някой някъде самоотвержено, с голи гърди застава „на амбразурата“ и с всички сили защитава мен, децата ми, бъдещето ми, справедливостта и независимостта като цяло и България в частност. Гледам хората, блокирали пътищата в половината страна, и не мога да си обясня откъде се взе в тях толкова твърдост, смелост и безкористност.
Аз обаче си спомням друго – за завода, в който татко работеше и който в годината, преди да затвори, плащаше на работниците си в хладилници. Произвеждаха неща, които никому не са нужни и никой не искаше да ги купува. Татко ходеше мрачен и мълчалив, искаше ми назаем пари за цигари, докато гледаше някъде встрани, трима от колегите му се самоубиха, защото не успяха да намерят изход за себе си и семействата си…
Вижте още: Никой не е свободен, докато други са потиснати
Това се случи по една-единствена причина – хората се вкопчваха истерично в познатото, в навика да стават в 6:30 ч., да отиват на работа в 8 и да вършат едни и същи безсмислени неща до 17, за което на 1-во и 15-о число да си получават съответните пари и сигурност. Това какво всъщност произвеждат, каква е неговата полезност за обществото, за света, за вселената – тези въпроси изобщо не стигат до тях. Всъщност, заводът, в който татко работеше, произвеждаше аналогови телефонни централи и телефони. Гордееха се с новия си модел стационарен телефон с копчета, вместо с шайба. Децата днес нямат представа как се работи с този уред.
Децата ни нямат нужда от аналогови телефони, няма никакъв смисъл насила да ги караме да ги употребяват и ценят, затова и не го правим. Спомням си, че в началото, когато навлизаха мобилните телефони, свекърва ми истерично прегръщаше своя стар, червен, шайбов телефон и не даваше дума да се издума за смяна. Защото „с толкова мъки го включих, толкова години си го ползвам, не мога да говоря по друг, омръзна ми от нови неща…“. Оставихме я да си го прегръща – нищо не можеше да се направи. С годините обаче телефонът спря да звъни и вече не беше толкова любим. Дълги години стоя в шкафа – „за спомен“, а тя все пак прие мобилния, даже много го хареса…
Малко е притеснително, разбира се, малко изглежда като че ли ние днес вършим безсмислени дейности, които утре ще бъдат отречени и заличени, но не е съвсем така, защото всяко ново нещо стъпва на основата на старото. Само че, когато новото вече е дошло, светът и вселената са го приели и признали, е време старото да отстъпи и да се преориентира.
Вижте още: Блокадата на миньорите остава засега
Светът върви напред и никакво истерично вкопчване няма да го спре. Колкото по-бързо го осъзнаем, толкова по-спокойно ще преминават периодите на преход. Едно запъване в средата на старото, без алтернатива и без никакъв опит за разбиране към новото, не помага на никого. Нито е „за децата“, нито е за нас – останалите, които гледаме отстрани и цял живот плащаме за чужди амбиции.
Фактите показват, че от години всички плащаме ненужни, остарели и вредни технологии, за да имат работа едни хора, които не желаят да се преориентират. Защо не желаят, какво очакват да се случи, защо се вкопчват в старото и кой им дава напразни надежди – това са въпроси, на които няма отговор засега. Знаем го, но го правим – не за доброто на нашите деца, защото няма как да е за това. Правим го, за да е мирно и тихо, защото сме общество, а човек не е остров.
Пак защото е демокрация, аз искам вече да имам правото да се откажа от това „спасяване“. Заради такова „спасяване“ всички реформи, които искаме да се случат, остават само миражи. Заради „доброто старо време“, което упорито не иска да си отиде по един добър начин, както е редно.
Това си мисля, докато търся откъде да мина, за да стигна там, където съм тръгнала. Спасението на давещите се е предимно в техни ръце. Спасението на вече удавените е невъзможно, те обаче още не го знаят. Което по никакъв начин не променя фактите.
Вижте още:
