Много хора след 30 си задават въпроса какво е приятелството. И много от тях, уви, попадат в клопката на мисълта, че приятелството е нещо детинско, което е останало назад във времето, когато сме били деца и сме крали крушите в квартала заедно или сме пушили трева по кварталните дворов като ученици.
Перцепцията, че приятелството в зряла възраст се видоизменя до спорадични, трудно уговорени срещи веднъж на три месеца и по едно напиване в годината на сватба, е тъжно. И невярно.
Онзи ден бях на погача. Знаете, онези събития, в които бебе навършва 40 дни, а майката вика приятелките си да орисат бебето. Всички си събуват обувките, защото има бебе, няма музика, защото има бебе, яде се сладко, защото има бебе, и всички присъстващи трябва да имат цели двама живи родители и да не са в мензис. Следва процедура, в която майката седи с бебето на ръце, а две неомъжени и бездетни жени чупят питка над главата й, след това в една кърпа се събират пари, тя се връзва с един стегнат и един хлабав възел и церемонията продължава с непринуден разговор за разранени зърна и помпи за сополи.
Погачата беше на бебе на моя много близка приятелка. Отидох с други близки приятелки, такива, с които сме отраснали заедно. Последния път, когато бях на погача на същото място, бидейки орисница на първото дете на приятелката ми, бях със свиреп махмурлук и поради нещастно стечение на обстоятелствата повърнах в бебешкото креватче. Малката сега е на четири и вярвам, че не ми се сърди.
Този път отидох свежа като зелен лук и готова да пия розе в 11 сутринта. Докато нашата приятелка-домакиня и прясна майка балансираше с другите си гостенки и децата им, ние четирите, три бездетни и една майка с бебе на три месеца, спонтанно сформирахме шумен кокоши квартет, възпявайки алкохола, секса, бившите гаджета пр.
Сипах си въпросното розе и традиционно си лепнах дъвката на чашата, при което Б. ме скастри „Братле, цял живот ме дразни това с тая дъвка, разбираш ли?„. „Ама тя ми е нова“, възроптах аз. „Абе не сме на 12 вече, спри да си пестиш дъвките“, поряза ме тя.
След малко другите ми две приятелки бяха курдисани да чупят питката. Докато разберат какво трябва да се направи, питката бе начупена на 58 парчета, главата на бебето беше цялата в трохи, а телефонът, който снимаше видео, остана без батерия.
„Това са моите момичета“, радвах им се аз, докато другите орисници кърмеха в позиция „сфинкс“ и гледаха пренебрежително бездетните вълшебници, които една питка не можеха да разчупят.
Приятелката ми с няколкомесечното бебе, същата, която цял живот се дразни от дъвките ми, заяви, че мрази погачи и ще се оправдае, че трябва да кърми, и си тръгна. Аз също планирах тръгване, но на второто сутрешно розе заговорихме за имоти и заявих, че вече можем да си сменяме апартаментите, защото времената не са като едно време, когато човек си купува апартамент и спалня и си казва: „Ето, на тази спалня ще направя децата си, на нея ще умра, после те ще направят своите деца на нея, после и те ще умрат на нея, и техните деца ще умрат и всички деца ще умрат“.
Докато майките, които обичайно не искат да знаят, че децата им някой ден ще умрат, ме гледаха странно, приятелките ми ме прибутаха към вратата, намеквайки, че май трябва да тръгваме.
И ми стана ясно като бял ден. Какво е приятелството.
Това е някой, който те познава от 25 години, да ти каже, че цял живот го дразни, че си лепиш дъвката на чашата. Някой да те издърпа навън, когато започнеш да говориш за умрели деца на погача. Някой да си спомня защо не обичаш зелен Собиески. Да е чистил след теб в таксито. Да е бил до теб, когато си се пребил на люлката пред блока. И когато си се напил от мъка по момчето, което ти е раздробило сърчицето. И когато си се напил от мъка по следващото момче. И когато потретиш грешката. И после е бил до теб на сватбата ти, празнувайки твоето щастие с негово искрено щастие.
Приятелите могат да са тези, които споделят с теб ежедневието. Или тези, с които си отраснал. Те са хората, които те познават по-добре, отколкото се познаваш сам. Тези, които са до теб въпреки всичко, което си – изнервен или болен или вечно нещастен или дразнещо радостен.
Приятелите са свръхчовеци, въпреки че не носят костюм на супермен. Те са тези, които ще ти донесат вино в родилния дом. Които ще наредят празните бутилки от вино у вас, за да ти покажат, че имаш проблем с алкохола. Тези, които ще пресекат границите на света, за да са до теб, когато имаш нужда. Приятелите имат свръхсилата да прощават. Да разбират защо правиш нещо, когато ти самият не си наясно. Те те обичат, когато се мразиш. И не ти завиждат, когато си щастлив.
Приятелите те държат за ръката, когато трепериш. Те могат да превъзмогнат собствената си болка, за да се радват за теб. Да избършат сълзите ти, да помълчат с теб, когато не искаш да чуваш нищо. Да те върнат обратно на земята, когато се отдалечиш. Да ти кажат истината, когато не искаш да я чуеш и да знаят кога да те излъжат, когато имаш нужда от това.
Приятелите обитават пространството на сърцето. Дори, когато не ги виждаш, те са там. В повечето случаи – завинаги.
