Преди няколко дни се озовах в любопитна ситуация – на по бира с готини познати едно момиче от компанията реши да сподели, че се чувства изолирана и незабелязана на новата си работа, тъй като работи в мъжки екип. Разказа, че мнението ѝ в екипа не се чува изобщо, никой не проявява интерес към идеите, които тя дава, за разлика от идеите на останалите нови колеги, които обаче са мъже. Позволи си още и да ни довери, че ѝ се струва, че лекарят, когото посещава в последно време, си търси поводи и извинения да я пипа по неетичен начин. Помислих си, че е много смело от нейна страна да обсъжда тези теми – когато на мен ми се случват подобни неща, обикновено си мълча, предпочитам да се престоря, че няма нищо, и подозирам, че ако разказвам публично, ще предизвикам присмех или недоверие. Или поне ще се намери кой да ми каже, че преувеличавам.
„Въобразяваш си!“, намеси се в този момент един от мъжете в компанията – приятен човек, свободолюбив, с неконсервативни политически убеждения, два пъти по-възрастен от момичето. Той побърза да ѝ обясни, че причината да не я уважават на работа не се корени в пола ѝ, а във факта, че все още не се е утвърдила в новата среда, като остана глух за аргумента ѝ, че отношението към момчетата в екипа не е същото. Обясни също, че лекарят не е направил нищо нередно – просто лекарите си имат този навик, когато извършват такива прегледи, а тя… се филмира и си въобразява. Не ѝ го каза с лоши намерения, просто знаеше по-добре от нея какво се случва с нейните колеги, нейния лекар, нейното тяло и ситуациите, в които тя е присъствала, а той – не. Или поне си вярваше достатъчно, че знае по-добре. Когато се опитах да защитя нейната теза, като разкажа за сходен опит, бях прекъсната с думите „не ме прекъсвай“.
Тази ситуация е дотолкова злободневна и често срещана, че често може да мине между капките, на никого да не му направи никакво впечатление, че се случва. Тя обаче не остава без последици – човекът, който я преживява постепенно губи доверието си в себе си, в своите знания, в своята преценка, в своите собствени преживявания. Паралелно с това губи доверието си и в хората, в идеята, че те изобщо ще повярват, че на този човек му се случва нещо недопустимо.
Случката ми напомни за мой спор с двамата ми най-близки приятели преди време. Подготвях текст за различните форми и типове сексуално насилие и им разказвах за проучването си. Проучването ми, оказа се, нямаше никаква стойност, защото съдъраше термина „date rape“ (изнасилване между предварително познати хора, което най-често се случва при среща и обикновено с помощта на упойващи вещества, добавени към питието на жената без нейното знание и съгласие). „Дейт рейп“ според тя не съществуваше – американска измислица било и сложна думичка, не можело всеки ден да има нов термин, и как така (как така?!) до преди две години нямало такова нещо, а сега изведнъж имало. Опитах се да обясня няколко неща – първо, че началният момент, в който ти самият си чул даден термин не съвпада с началната точка на съществуване на самото явление; второ, че различната класификация на вариантите на едно престъпление е небоходима с оглед адекватното правоприлагане, например от гледна точка на привилегировани и квалифицирани наказателни състави, или на смекчаващи или утежняващи вината обстоятелства… И трето, че много години преди те двамата да са чули дразнещия нов съвременен измислен американски термин, на мен ми се е случвало някой да опита да постъпи с мен по този начин, сипвайки приспивателно в питието ми на абитуриентския ми бал, но аз съм имала късмета да го видя, да излея всичко и за всеки случай да повърна. Ако не с правните аргументи, очаквах да ги убедя в последното, но това така и не стана. „Не че не ти се е случило, но не го възприемаш по правилен начин“ – това научих за себе си от разговора. И се замислих: щом това е реакцията на най-добрите ми приятели, каква ли щеше да бъде тази на полицаите, години по-рано, ако бях решила да се оплача някъде и на някого от ситуацията… Вероятно щях да науча разликата между „насилие“ и това „някой те е харесал и просто иска да те почерпи, а ти се филмираш“. Нещо като тази между „война“ и „специална операция“.
Преди няколко години, когато за пръв път чух термина „менсплейнинг“, се отнесох към него както приятелите ми към „дейт рейп“.
„Менсплейнинг“ (от „man explaining“) е понятие, описващо всички онези ситуации, когато мъж отвисоко и със снизхождение или лека насмешка обяснява на жена нещо, включително и това как тя мисли или как тя се чувства, какво тя всъщност има предвид… Менсплейнингът е разпространена форма на микроагресия. Нещо елементарно, което тя знае много добре, но той ѝ го разяснява като на полуграмотен или имбецилен човек, защото презюмира, че, бидейки жена, тя няма да го знае. (Например какво е засада във футбола, какво е двигател в автомобила, или къде се намира посоката Юг). Нещо средно или много сложно, което попада в нейната сфера на познания, квалификации и образование, но мъжът е убеден, че той знае по-добре, просто защото е мъж. (Например тя е специалист по ориенталистика, но той държи да ѝ обясни различните специфики на изповядване на религия в държавите от Близкия Изток, понеже веднъж му е попаднало нещо в Google по темата, но за сметка на това той говори по-настоятелно и по-високо.) Нещо лично, което тя е преживяла, но се оказва, че преувеличава, въобразява си или реагира твърде емоционално. (Като „дейт рейп“ или ситуацията с офиса и с лекаря.)
Е, чувайки за пръв път понятието „менсплейнинг“, аз си помислих, че е прекалено да го използваме, няма такова нещо, може би жените отново просто преувеличаваме, въобразяваме си или реагираме твърде емоционално. Съзнателно или не, цялото възпитание, което бях получила у дома, навън, в училище, в социалната среда и на работа ме беше тренирало да проявявам мигновено съмнение към всяко женско твърдение, включително към някои от собствените си мисли, възгледи и преживявания. Винаги трябваше да помисля дали другите жени или пък аз не преувеличаваме, не си въобразяваме, или не реагираме твърде емоционално. Алгоритъмът на мислене, който беше възпитан в главата ми, се изразяваше в това винаги да търся защитни аргументи за мъжа и обвинителни за жената. Той е прав, тя е в грешка – такава е нормалната ситуация. Ако тя иска да бъде приета в мъжка социална или професионална среда, всъщност трябва да е съгласна с мъжете – дори тогава, когато става дума да обвинява себе си, пола си или други жени, ще го направи, ако иска да е „една от момчетата“.
Вероятно идва от разликата в посланията, когато възпитаваме малки момичета и малки момчета – учим момичетата винаги да търсят грешката и вината у себе си, а момчетата учим да търсят грешката и вината в другия.
Все пак реших да обсъдя темата за „менсплейнинга“ с познат и да чуя мнението му.
„Няма такова нещо като менсплейнинг, слушай сега да ти обясня…“, възмути се той.
Прозвуча като виц и всъщност пося първите ми съмнения, че може все пак и да има подобен мисловен модел. Следващите няколко години ме убедиха окончателно, правейки ме свидетел и участник в безброй ситуации, наподобяващи случките с реакциите на историята за некоректния лекар или със сипването на приспивателно в напитката ми.
Ако „менсплейнингът“ можеше да се въплъти в човешко проявление, това лято аз дори го срещнах и се запознахме.
Август е… Приятели ме канят на куиз, отивам, играем, веселим се, печелим. Но!
В редиците на отбора бе налице непознат за мен човек, който изглежда така, както би изглеждал Мо Салах, ако не беше симпатичен. И ето как се развива играта ни…
Кръг 1
Човекът, когото оттук до края на текст ще нарека Mansplaining за улеснение на читателя, закъснява и нахлува, говорейки високо по телефон, към края на кръга. Грабва листчето с отговорите ни, поправя три от тях, два от които грешно, без да попита, и предава. След което подава ръка само на мъжете в компанията. За момента ме устройва, нежеланието да го пипам е взаимно.
Кръг 2
Докато ние се опитваме да познаваме какво има на картинките, Mansplaining на висок глас вика сервиьторката с думите „Тука може ли и мене някой да ме обслужи?“, докато всъщност аз и другото момиче си поръчваме второто питие тихо и кротко на същата тази дошла навреме сервитьорка. Обръщам се и му казвам все така тихо „в момента с дамата говорим, ще изчакаш ли да приключи“, при което Mansplaining я поглежда, вдига вежди и казва „Приключи ли вече??“. Аз сдържам неврвите си и мислено се надявам тя да му се изхрачи в ракията точно толкова, колкото аз бих.
Кръг 3
Мода. Тук Mansplaining се оживява, за да каже „Oпаааа, тука може да знаят И жените“. Продължава с „Hа-ха-ха, Коко Шанел ли е виновна, че жените обуха панталони“. (Aз вече си мисля, че ако си сваля полата, ще го ритам по-лесно и че това вероятно е единствената опция жена да иска да си свали полата пред него). Следващ въпрос е колко езика говори Одри Хепбърн, което по случайност знам и пиша. Той ми изтръгва листчето, без да каже нищо, задрасква шест и пише пет. „Защо направи това“, питам, „знам със сигурност отговора“.
– Не може да са толкова, много е – заявява Mansplaining.
– Дори и да не ми вярваш, щом това се задава като въпрос, значи би трябвало цифрата да е впечатляваща.
– Пет е впечатляващо доста като за жена, според мен почти не се случва.
– Аз говоря пет езика…
Той с недоверие и ирония:
– Ооо така ли и кви?
Изброявам. Той със съжаление установява, че квито и езици да знае, явно няма да може да ме препита набързо и да докаже надмощието си.
Следващ въпрос: Коя актриса, приемана за икона на джендър неутралния стил, изпълнява ролята на Ру в „Еуфория“? Пиша Зендая без колебания.
– Тоя джендърския сериал, вика mansplaining, на почивката ще ви го обясня.
– Хайде, няма нужда – казвам – гледала съм го. Че и съм писала за него.
– А като го гледа, разбра ли го??? – обръща се Mansplaining, вече видимо разгневен – щото аз не съм го гледал, ама съм чел една статия за него.
(Аз тука преминавам към пълно йогийско дишане и само си отбелязвам наум да се поинтересувам кой от приятелите ми и защо познава и кани този.)
– Нямам нужда – казвам с леден тон – да ми обясняваш неща, които знам по-добре от тебе.
И той и другите са леко сепнати, явно никой не е свикнал на него да му се говори така. Иначе казано, поведението му се приема за извинително.
Кръг 4
Музикален. Стартира с една от любимите ми песни – Like a Stone, на която обичам да си мисля за ограниченото количество недържащи се така мъже, за които ми е пукало истински и продължава. Приятелите ми директно ми връчват листа, като чуват изпълнителя. Пиша Audioslave / Chris Cornell на изпълнител, защото в Spotify си я имам и в двете версии. Mansplaining, който между другото си е донесъл химикал, пълен с блещукащи кристалчета, отново ми грабва листа, драска безцременно и пише Soundgarden. Отвръщам със същото без обяснения. Едното момче колебливо казва „Абе, бате, не е най-добрата идея да ѝ се правиш на умен, когато става дума за 90-те, гръндж и Chris Cornell“. „Е тя па отде знае“, сопва се Mansplaining. Цитирам как продължава текстът на песента и той става до тоалетна.
Питат ни за групата на Фил Колинс и на мен и един приятел ни е на върха на езика, но не се сещаме. Мозъкът ми предателски вика „Полийс, Полийс“, а аз много добре знам, че не е. Абсолютно никой не се сеща за очевадното Дженезис, най-малко пък Mansplaining, на когото това не пречи да се обърне към мене и да ме пита: „Поне Полийс знаеш ли на кого са групата, баси?“. На един човек, викам, дето ще ми е интересно, ако ми кажеш на кой филм е саундтрак най-известната му самостоятелна песен и колко кавъра има тя. Mansplaining си вика още една ракия, като моли да дойде мъжът сервитьор да му препоръча.
Почва парче, което не знам, но разпознавам гласа на Руши („Кой беше тоа Руши, бе, един с такъв изпедерастен глас, нали?“), стискам зъби и познавам успешно заглавието на песента по дочутото от текста. Казва се „Черна котка“, а такава очевидно ми е минала пътя в запознанствата в този ден.
Следват още три парчета на български изпълнители, на две от които познаваме певеца по гласа, а третото знам. Той спори вяло за двете, а за третото искрено се вбесява. „Отде знаеш“, зъби се, „коя е тая песен, нали каза, че не слушаш българска музика след 2000-та, искаш ли аз да ти обясня как се познава изпълнител кой е по възрастта, на която ти звучи гласът му, откъде знаеш, откъде знаеш, откъде знаеш, откъде знаеш?“…
Знам, казвам, защото тоя човек тая песен когато я записваше, тонрежисьорът му ми беше гадже, искаш ли, аз да ти обясня това как работи?
Mansplaining замлъква, понеже хем аз съм го казала, хем обаче има мъж замесен в ситуацията, значи може пък и така да е. Излизам за цигара, по-скоро за cool down, докато той уверено убеждава всички останали, че Прея, която другата мацка правилно е предположила, е Петя Буюклиева.
Преди кръг 5 и 6
Другите се присъединяват за фас пауза. Mansplaining идва подире им с думите:
– Абе, аз щях да ти обяснвявам „Еуфория“.
– Хайде… Стреляй.
– Ами значи, там една нормална жена играе некъв джендър…
– Играе транс човек!
– Тъй, де, ма тя самата актриса си е нормална жена.
– Знам викам какво влагаш в това, което казваш. Актрисата е транс жена, което не ѝ пречи да е нормална.
– Тъй де, некви джнедъри…
– Искам да ти чуя дефиницията за джендър. Какво влагаш, като го казваш това?
Той млъква, защото няма дефиниция. И почва да обяснява, че то туй просто не е нормално. Както не било нормално и някакви хора да твърдят, че е окей да си с наднормено тегло (на mansplainer-ски „тлъстА“), или да имаш зависимости, или психични заболявания. Понеже тия хора трябвало да решават инфлацията, а не да се занимават с глупости. Намесвам се:
– Малко трудно, човек, който е отхвърлен и потискан агресивно от обществото да се очаква да реши инфлацията.
– Аааа, вика, тия две неща нямат нищо общо едно с друго.
– Тогава защо го вадиш като пример?
Mansplaining влиза вътре. Кръгът бил почвал.
Кръг 5 и 6
В тия кръгове знам таман един въпрос, а Mansplaining ликува с цели два. Затова когато печелим, той става преди всички, тича да грабне наградата самосиндикално, коментира как ни е направил играта. Пита ме дали съм щяла да взема наградата МУ в торбата си, защото не му се носело на ръка. После вика мениджъра (!!), за да се оплаче как на предния куиз спечелили отбор блондинки, дето отговорили всичко, а той бил на тема спорт, демек това било невъзможно и те били измамили нещо. Използвам момента да си тръгна, преди да ме пишат за лошо по вестниците. Пускам си Chris Cornell…. И по пътя си мисля как вероятно в тази ситуация се очакваше аз да съм по-усмихната и сговорчива.
Отношенията между хората биха могли да са така прости – когато момичетата имаме мнение, професионални познания, или лошо преживяване, бихме могли просто да се сещаме, че си въобразяваме, преувеличаваме, или сме твърде емоционални. Или пък всички бихме могли да уважаваме самите себе си и да се уважаваме взаимно, но това е трудният начин. Някой друг път ще ви обясня как става. Първо някой трябва да обясни на мене.
Вижте още:
Обръщения, предположения и докосвания: Невидимите прояви на микроагресия към жените в офиса
