„Служителят няма никакво право на претенции, трябва просто да е благодарен, че някой му е дал работа.“ Думи на злобен, крив шеф? Всъщност не. Цитатът принадлежи на моя бивша колежка – свободолюбива ъндърграунд мацка с къса, разчорлена червена коса и аргументирано и оригинално собствено мнение по всички въпроси, чието свободолюбие обаче свършваше там, където се отваряха вратите на офиса ни. За нея те бяха отворени денонощно. Работохолизмът ѝ се приемаше за поведение в реда на нещата. Тя отиваше първа в офиса и си заминаваше последна, често след 22:00 часа вечер, залагаше и здравето, и личния си живот, и нервите си в името на работния перфекционизъм. Гордееше се, че никога не е взимала отпуск. Никой (е, освен „черната овца“, която бях аз), не ѝ казваше да си почива повече и да сложи някаква граница. Напротив, негласно се приемаше, че нейното поведение е нормата, а нас, останалите, които работехме само в работно време, или оставахме максимум до два часа повече, просто ни мързеше да сме истински отдадени служители.
В България обичаме да мрънкаме против работодателите си под сурдинка и често има защо.
Ниски възнаграждения, трикове с укриване на осигуровки, неплатени оувъртайми, вменяване на неприсъстващи в длъжностната характеристика задължения и разтягане на работното време до крайния предел, който е нужен за работодателя, все още са нормалното статукво при редица работни места. Изключение правят аутсорсинг бизнесите, които се стремят да осигурят на служителите си изрядно и законосъобазно третиране, добри социални пакети, относително адекватни заплати, бонуси и материални стимули, в замяна на това, че там хората пропиляват времето, таланта, мечтите, стремежите и уменията си в празно, рутинно занимание като вдигане на телефони, обработване на поръчки, пращане на бланкетни мейли, сканиране на документи или попълване на едни и същи таблици – дейности, които никой друг европеец не би вършил за толкова малко пари, които у нас изглеждат като толкова много пари.
Мрънкайки, обикновено обвиняваме държавата, партиите, шефа, собственика на компанията, компаниите изобщо, колегите си, които се примиряват с тези гадни условия, но пропускаме един ключов субект в цялата картинка, чиято роля се определя само от собствената ни воля. Този субект сме ние самите. Някъде в подсъзнанието ни още стои закодиран цитатът, който бившата ми колежка изричаше гласно – че трябва просто да си мълчим и да сме благодарни, че някой ни е „дал“ работата. Продължението му, което виси над нас със страшна сила, е че друга работа може и да не си намерим, затова на всяка цена трябва да пазим тази, независимо какво се иска от нас, независимо какво ни се предлага насреща. Този цитат е лъжа. Изгодна за всеки недобросъвестен работодател (далеч не всички са такива!), защото ни кара да се самодисцплинираме, и ако имаме някакви „претенции“, сами да се разубеждаваме от тях, пленени от страховете си, вместо да го занимаваме с глупости и да го караме той да ни отказва, или, не дай боже, да приеме, ако тези претенции започнат да валят от твърде много служители. А в графата на въпросните претенции минават дори и законово регламентирани права – като това да поискаш да ползваш отпуска си, или финансова или времева компенсация за труда си в извънработно време, по-високо възнаграждение при работа по официални празници, да се възползваш от правото си на отпуск за учащи или за хора, чийто близък роднина е починал… Каквото човек сам си направи, и зъл шеф не може да му го направи.
Ако изобщо не се погрижим сами за себе си и търпим безропотно всякакво отношение, не можем да очакваме, че някой друг ще мисли и ще се грижи повече за нас, отколкото ние го правим.
Дузини пъти, заради правното ми образование, при мен са идвали мои колеги или познати с молба да им съдействам, ако имат съмнения, че с тях се случва някаква злоупотреба на работа. В такива моменти първият ми въпрос е как е регламентиран този казус в трудовия им договор. Посрещат ме объркани погледи и признания, че човекът всъщност не си го е прочел, а просто ей така го е подписал – дали защото му се е струвал твърде дълъг и сложен, или защото се е притеснявал, че да прочете документа, който подписва и който касае пряко бъдещето му, ще обиди работодателя, тъй като ще изглежда като проява на недоверие. Тогава следващата ми молба е да ми дадат договора, за да мога аз да прочета какво пише вътре. На нея съм чувала отговори като „Не знам къде е“, „Изхвърлих го, не трябваше ли?“, „Не съм си взимал моето копие“, или „Е какво има да му четеш, аз питам чисто в общи линии как стои въпросът“. Ако в крайна сметка ми се даде достъп до съответния договор, в около половината случаи съм установявала, че той не е трудов, а граждански, а подписалият го човек дори не си дава сметка, че е така, или пък си дава, но не прави абсолютно никаква разлика между едното и другото. За копие от уведомлението до ТД на НАП дори не искам да отварям дума.
Неколкократно съм се слъбсквала и с още по-фрапиращ проблем – „помощ, уволниха ме, какво да правя сега“. В 100% от тези случаи, щом се сдобия със съответния документ, се оказва, че не става дума нито за уволнение, нито дори за съкращаване. (За първото е необходимо да е изпълнена и да може да се докаже, че е изпълнена, определена последователност от задължителни предпоставки, а второто изисква определена компенсация за служителя – следователно и двата варианта са атакуеми или неудобни за работодателя.) Напротив, документът е бил предизвестие за напускане на работа от името на самия служител или двустранно подписано споразумение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Преди да подпише, човекът отново не е погледнал дори и заглавието на документа, който му се връчва за подпис. Когато споделя, настава разочарование – „е ти нали си юрист, няма ли как да го оправиш?“….
Истината е, че разбирам много добре смущението, което човек изпитва в подобна ситуация. То е не само разпространено, но и често подхранвано от страна на самите работодатели. Винаги, когато съм искала да видя бъдещия си трудов договор поне два-три дни, преди да дойде време за първия ми работен ден, съм получавала негативна реакция. Наред с нея обаче съм получавала и въпросния договор. Отказвала съм да подписвам абсурдни клаузи като тримесечно предизвестие при напускане, изпитателен срок, уреден в полза само на работодателя (тоест в рамките на изпитателния срок той има право да те освободи без предизвестие, но ти нямаш право да напуснеш без предизвестие), или поемане на материална отговорност от моя страна, когато самата ми позиция не го изисква. Настоявала съм да се запозная с длъжностната си характеристика и да я обсъдим предварително. Срещала съм изненада и почуда, негативизъм, откази. Търсили сме компромисни варианти. Никога обаче не са ми казвали това, от което човек принципно се страхува най-много – „като не ти харесва, ставай и си тръгвай, и други хора чакат за това място“. Не защото аз съм била някакъв безценен и незаменим кадър, а защото всъщност съм била в правото си и не съм поискала нищо повече от него. И не съм се страхувала да кажа „като не ви харесва, ставам и си тръгвам, и други работни места чакат хора“.
Човек цени онези, които умеят да ценят себе си. А работодателят е човек. Или се състои от екип хора.
Ако очакваме от него да ни даде възнаграждение в размер на 2000 лева, но на интервюто сме поискали 1200 от фалшива скромност, в поне 95% от случаите няма да стане. Ако очакваме бонус, компенсация или увеличаване на възнаграждението заради постигнати резултати или екстра работа, е за предпочитане да вербализираме кратко, ясно и човешки пред него тези си очаквания, а не смирено и покорно да благодарим за потупването по рамото и да си сложим грамотата за герои на съветския труд в рамка на бюрото. Ако не сме окей с идеята да сме ангажирани през уикенда или вечер, не сме длъжни да приемаме безропотно.
Невинаги съм мислела така. Когато за пръв път започнах да работя, се страхувах дотолкова да не се издъня и да не направя лошо впечатление, че ме досрамя да кажа в редакцията, където започнах, че пиша на фонетика, а не на БДС като всички останали. Седях, кълвях като объркан щъркел по клавиатурата и се излагах именно с това. На обяд с колегите не смеех да се обадя, за да не кажа нещо глупаво, а вечер, независимо колко отдавна съм приключила със задълженията си, изчаквах поне половината екип да си тръгне, преди да тръгна аз, за да не изглежда, че се скатавам и не съм достатъчно отдадена на работните каузи. Когато ми се налагаше да попитам някой висшестоящ за нещо просто от порядъка на нечий телефон за контакти или как работи копирната машина, половин ден преговарях наум какво точно да кажа, препотявах се три пъти, развалях си цялото настроение и накрая въпросът ми биваше измънкан наред с няколко горки извинения, че нарушавам покоя на съответния човек. В онзи офис съм ходела и с 39 градуса температура – до преди пандемията това повсеместно се приемаше за очаквано геройство, не са те наели да им боледуваш там, я. Сумата, която получавах, беше трицифрена, в долния диапазон на трицифрените числа. Договорът ми – за половин работен ден. Работното ми време – за работен ден и половина. Не бях някакво изключение, такава беше практиката. Да работиш на онова място, както и на почти всички останали в същия бранш, беше въпрос на чест и слава – очакваше се да сме по-скоро благодарни за това, че някой ни е позволил да се докоснем до този така вълшебен свят. Благодарни бяхме. Но не ядяхме благодарности.
Години по-късно вече се бях научила да казваме „не“, когато компания, предлагаща бързооборотни стоки, изисква от мен да нося брандирана тениска в свободното си време или да промотирам продукта ѝ в личния си живот пред близките си хора, както и да го употребявам аз самата – изпуснах шанса си да се превърна в безплатен бранд посланик, а това сигурно беше единственият досег до възможността да бъда посланик за целия ми живот – нейсе, сглупих. По онова време закратко си топнах краката в сферата на връзките с обществеността. Ако има Ад на земята, аз бях в деветия му кръг! Наред със защитаването на неубедителни продукти, услуги и каузи, от нас PR-ите се очакваше да играем ролята на хамали, психотерапевти, боксови круши, готвачи, аранжори, ординарци, роби… Работното ни време никога нямаше край – вменяваше ни се никога да не изключваме телефоните си, което би било разумно и оправдано изискване, ако оперирахме мозъци по спешност, но не и ако трябваше в три през нощта в петък да вдигнем на някой корпоративен мениджър, получил паник атака дали корпоративните листовки на тема пестене на хартия, за които са похабени три топа хартия, се намират на рецепция, защото е забравил да провери. Или пък просто да ни покрещи, че логото не е достатъчно голямо, а логото…. Никога. Не. Беше. Достатъчно. Голямо. След ден за работа от къщи, болничен, или командировка по организиране на 48-часово събитие през целия уикенд, на вратата на офиса ни посрещаха със снизходителното „как е, почина ли си?“, а след няколко дни отпуск – директно с „е хайде, бе, откога те чакаме“. По време на събитията, които организирахме, за нас нямаше осигурени храна и напитки от кетъринга, който лично сме поръчвали – налагало ми се е да изкарвам три поредни дни на общо пет часа сън, едно яйце и кенче безалкохолна бира, която един служител на клиента ми подхвърли веднъж, а аз се почувствах благодарна като Катнис от „Игрите на глада“, когато Пийта ѝ хвърля два изгорели хляба.
Преди да напусна този бизнес завинаги обаче, научих от него нещо много важно – да казвам „не“ и да се интересувам от правата си и от тези на другите.
Отказах да рекламирам продукти и услуги, които противоречат на личните ми принципи и отказът ми всъщност се прие с човещина и разбиране. Настоявах за компенсация с допълнителни почивни дни, когато се наложи да работя извънредно, и отговорът, който получавах, беше „разбира се“. Изключвах телефона си след работа – светът продължи да се върти. Предпочитах да работя от къщи, когато имах да пиша и да разработвам концепции и не беше оперативна работа в екип – работата ми тръгна по-бързо и по-успешно. Започнах да почивам. Спрях да се извинявам с наведена глава за чужди, а дори и за собствени грешки – и никой не отричаше, че всички сме хора и грешим. Не криех от колегите или шефовете нещата, които не ми се струват окей в третирането на служители. Вместо по-малко, както се страхувах години наред, заради „претенциите“ ми ме ценяха повече, или поне това виждах като отношение. Когато си тръгвах, дори червенокосата ми колежка вече взимаше отпуски – не заради мен, разбира се, просто щастливо съвпадение и преподредба на приоритети.
Вече знаех нещо, което е важно за всички ни – работодателите не са зверове и не са страшни.
Просто системата, в която живеем, е устроена така, че на почит в нея е печалбата, а не човекът. И затова е нужно човекът да се погрижи сам и за себе си, а и за останалите хора.
Веднъж, донякъде окрилена от начина, по който едно момче ми се усмихна предишната вечер, отидох от чисто любопитство на интервю в корпорация и поисках възнаграждение, надвишаващо трикратно най-високата ми заплата някога. Казаха ми, че надвишавам и техния бюджет. След два дни ми предложиха позицията, за която дори не бях достатъчно квалифицирана и можеща, а аз я отказах, защото не отговаряше на ценностите ми. Тогава ми трябваше работа, спешно, но знаех, че работата е нещо, което човек винаги може да намери. Повече ме притесняваше фактът, че човек може да изгуби себе си в нея, така че никога повече да не може да се намери. И се надявам, че един ден всички ще го знаем.
Вижте още:
Шест думи, които ме провалиха на интервюто за работата-мечта
