Преди известно време споделих с близки хора, че съм услужила на приятел с немалка за личните ми стандарти сума пари. „Ужас“, попитаха ме, „ами какво ще стане, ако не ти ги върне“. Замислих се. До онзи момент изобщо не ми беше минавало през ум, че е възможно той да си присвои парите ми. „Ако не ми ги върне, здраве да е“, казах, „значи му трябват повече, негови са, нека да ги задържи“.
Реакцията ми предизвика миниатюрен шок у присъстващите, съпроводен с коментара, че ако не друго, то поне заради въпросната сума ще си развалим отношенията, рано или късно.
Всъщност, това дали щяхме да си развалим отношенията заради парите не зависеше от даването и от връщането им, а от моите и от неговите приоритети. Не че тези пари не ми трябваха, но очевидно можех да живея без тях. Разбира се, можех да живея и без приятеля си, но, ако трябва да избирам, по-лесно бих се отказала от въпросните пари, които, впрочем, междувременно си получих обратно.
По стечение на обстоятелствата, познавам малко, но все пак достатъчно хора, за които даването е най-естественият процес в човешките отношения.
Независимо дали става дума за даване на пари, вещи, услуги, помощ и подкрепа; дали става дума за жестове на внимание, на изненади, на откровеност и честност, на доверие, на искрени емоции, на споделяне, на пространство; ако ще дори и да става дума за „дребни“ неща като прегръдка, даване на ръка на публично място и показване на привързаност, или пък даване на признание, че някой друг умее нещо по-добре от тебе или че ти самият не умееш нещо, не си перфектен в нещо, или, не дай боже, си тъжен или нещо напоследък ти липсва мотивация.
С тези хора ми е лесно, приятно и зареждащо да общувам, чувствам, че мога да съм себе си, и че никой не мери общуването си с аршин и не премисля в тънки сметки всяка потенциална крачка. Чувствам, че ако се разплача пред тях, спонтанно ги почерпя с шоколад, целуна по бузата, или им кажа, че съм сополива, светът на общуването ни няма да свърши, нито те ще бъдат отвратени от мен и недопустимо разюзданото ми и не на ниво държание.
И все пак моделът на даване и емоционална откритост рядко е застъпен в масовото ни възпитание.
То е повече свързано с непрекъснат стремеж бдителност и пресметливост – някой може да ти вземе нещо, независимо дали в материален или в емоционален план. Някой може да те използва. Някой може да подходи към теб користно и злоумишлено. Може да се подхлъзнеш и да дадеш повече, отколкото ти е дадено. Или пък да дадеш по-малко от очакваното и „хората“ „да си помислят“ за тебе „някакво нещо“. Може да се разкриеш прекалено много и с това да олекнеш в очите на другите, вместо да градиш суров имидж на силен и стабилен човек, който не може да бъде разклатен от нищо. Може да предадат доверието ти. Може да станеш за смях. Може неволно да се ангажираш повече, отколкото ти се е искало. Може да се прецакаш. Може да те прецакат. Всичко това е вярно. И какво от това?
Да прекараш живота си в това да се пазиш непрекъснато от хората не е нищо повече и нищо по-различно от емоционална осакатеност.
Но такава, каквато се разбира като социално приемлива, дори желателна.
В разговор с моя приятелка тези дни трябваше да поразсъждавам с нея над въпроса дали не е отблъснала относително симпатичен мъж с това, че се държи открито, директно и любвеобилно, вместо да се дърпа, да играе игрички и да се прави на незаинтересована. Ако е така, споделих ѝ аз, това е негов проблем, а не неин, независимо колко хора ще ѝ кажат обратното и ще я укорят. Същевременно се сетих за поне няколко случая, в които през годините съм се чудила абсолютно същото и съм търсила грешката в себе си.
Пишейки, чувам в главата си гласовете на поне няколко души от семейството, които казват „това сега защо го говориш, Лора, защо се излагаш, защо се поставяш в уязвима позиция, защо олекваш в очите на хората, нали знаеш, че хората, които са по-обрани и дискретни, ги харесват и уважават повече“. Представете си, случвало ми се е да не ме харесват обратно. Да не ми върнат пари, впрочем, също ми се е случвало. Случвало се е на всеки, просто не всеки би говорил открито за това – не е instagramable. Пет пари не давам за симпатията и уважението на хора, чиято представа за отношения се гради върху фалшифициране на лъскав и недосегаем живот, чиято есенция е да бъде instagramable.
Сетих се и колко много време ми отне да започна да разбирам, че да проявяваш човешки емоции, да показваш симпатиите си, да предлагаш помощ и подкрепа, и като цяло да си даващ човек, не е недостатък.
Можеше и никога да не го разбера, ако с времето не бях срещнала хора, които разсъждават по такъв начин и живеят според него, без да се тревожат до степен на параноя кой какво ще си помисли и кой какво може да им отнеме.
Някои класически послания, които съм чувала да се изричат като азбучни истини, гласят абсурди като „където се похвалиш, после не можеш да се оплачеш“, „животът е като танго: две напред, едно назад – гледай ти да си двете напред“, „приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари“, „чакай някой друг да направи първата крачка, за да запазиш достойнството си“. В противовес си избрах да запомня и да живея според нещо друго, което също съм чувала да се изрича като азбучна истина – „редно е човек да прецени кое е по-важното за него: да бъде прав или да бъде щастлив“.
А да отваряме ли и темата за вечното „не говори с непознати“ – рефрен, който чуваме от деца, и ако в най-ранна възраст той е полезен с оглед личната ни безопасност, с годините се превръща в причина да изпитваме тревога, преди да се запознаем с нови хора, да гледаме с подозрение на хората, които най-човешки ни заговарят, да се чувстваме неловко в първия си работен ден, в говоренето пред хора, в инициирането на нови контакти, срещи, връзки, приятелства? Може би дори и причина да е по-лесно да си говорим онлайн с човек, който седи на метър и половина от нас.
Доверието и даването са битки, които ежедневно можеш да изгубиш. И ще губиш.
Вероятно повече пъти, отколкото пъти ще ги спечелиш. Истината е, че ако допускаш хора до себе си, винаги неминуемо ще изгубиш нещо. Просто ако не го правиш, ще си изначално изгубил всичките неща, и то по свой собствен избор. Само за да държиш контрола над ситуация. Сигурно изглежда добре върху некролог. „Държа контрола цял живот и хората не си помислиха нищо за него/нея. От опечалените.“
Вижте още:
