Вечните зелени полета на детството почти винаги ме връщат в един противоречив спомен, щом се замисля за подводните камъни и спънките в човешките отношения. „Истината не е обида“, учеше ме баща ми, докато бях малка. Учеше ме и на още нещо – „Ако ти казват нещо за теб, за което знаеш, че не е истина, е безмислено да се обиждаш“. Е, добре, де, а кое изобщо е обида в крайна сметка, чудеше се между шест- и осемгодишната Лора, а щом го попитах, той се опита да отговори със загадъчна усмивка, тип нещо средно между Рафики към Симба в „Цар Лъв“, Гандалф към Билбо или Фродо, и, разбира се, Дъмбълдор към Хари Потър и компания. Тая усмивка, която навремето ме подразни, май трябваше да значи, че трябва сама да си намеря отговора. Очаквано, така и стана, макар и години по-късно.
Открих – както може да се очаква, по трудния начин – че обидата се корени не в казаните думи, а в това кой ги казва. И защо ги казва. И доколко този човек означава нещо за нас.
Иначе казано, от устата на хора, които ти самият намираш за глупави, обвинението, че ти си глупак, звучи като комплимент. Похвалите им, от друга страна, са повод да се замислиш на прав път ли си.
И истината, и неистината могат да представляват обида, ако ги изрече по твой адрес „правилният човек“.
Някой, който познава страховете и слабостите ти, защото ти самият си имал доверието да му ги споделиш. Такива обикновено са най-близките ни и скъпи хора. Именно затова конфликтите с тях и техните обиди се оказват трудни до невъзможност за прошка и преживяване – понеже идват като нож в гърба и удар под кръста.
След тях остава изпълнено с липса мълчание. Остават моментите, когато се случи нещо малко тъжно или нещо много смешно и ти подсъзнателно си казваш „хей, това трябва веднага да го кажа на най-добрия си приятел“, а секунда по-късно се сещаш, че вече нищо не си казвате. Тишината между вас звучи като текста на една песен на италианския изпълнител Тициано Феро, която помня от тийнейджърските си години и която в превод гласи „искам да ти благодаря и искам да те стисна за гърлото, аз съм онзи, когото слушаше, онзи, който винаги те утешаваше, аз съм онзи, на когото се обаждаше, когато плачеше всяка вечер, аз съм онзи, когото сега мразиш и от когото малко се страхуваш“. Същата песен завършва с думите „обичам те, въпреки че от седмици вече не си мой приятел“.
В тази ситуация прощаването и връщането към старите отношения е трудно мислимо не поради липса на желание, а поради невъзможност.
Взаимни извинения биха стояли фалшиво и излишно, липсата им – кънтящо празна. Нещо като дежурните прошки на Заговезни. Доверяването на емоции, размисли, мечти, страхове и творчество вече не е мислимо, продължаването на разговора оттам, където е спрял, не стои като опция, а да седнем да си говорим за времето навън и мача снощи би било злостна подигравка с всичко преживяно до момента. В шаха го наричат цугцванг – моментът, в който единственият ти рентабилен ход е да не помръднеш от мястото си.
Най-трудно прощаваме на най-близките си. Но може би и най-много си струва да опитаме. В края на деня, хората обикновено се превръщат именно в онова, което вярваш за тях.
Вижте още:
