Вече няколко месеца се чувствам като преследвана лисица от кампанията-хрътка. Тя ме дебне от билбордове, хили ми се зловещо през радио приемника, сръчква ме от уебсайтове.
„Майка навреме“ е кампания, която цели да информира младите жени за тяхното репродуктивно здраве и да ги осведоми какво представлява „женския часовник“ и да стартира превенция на „проблема късно забременяване“.
Разбирам много добре, че противодействието на демографската криза е важно. Осъзнавам също така, че телата ни имат собствен часовников механизъм и често онзи в главите ни избързва или изостава от него. И съм наясно, че ако родя на 45, шансът на абитуриенсткия бал на дъщеря ми да изглеждам като нейната по-голяма сестра значително намалява. Както и шансът да съм жива въобще.
Но моля ви! Не така грубо!
След като изчетох посланията на кампанията, се почувствах като 30-годишна бездетна развалина. Яйцеклетките ми кретат с бастуни, търсейки заветния сперматозоид, който да ги оплоди. Взират се със слепи очи в празните, кънтящи яйчници. Бродят самотни и тъжни като Далчевите стари моми. Гърдите ми не са пълни с мляко и по никакъв начин не приличам на богиня на плодородието. И още по-лошо – сърцето ми изглежда е пусто, тъй като според авторите на проекта думата „любов“ се асоциира предимно с отношенията майка-дете и онези, които още не са познали благодатта на майчинството не са достойни да я имат в живота си. И може би са прави. В подкрепа на това твърдение идва чудесната стара градска песен „Сал майчино сърце“, в която се пее „Сал майчино сърце, знае истински да люби на света, сал майчино сърце, знае истински да страда“.
Но знаете ли, има нещо по-страшно от това да не си майка. И то е да си лоша майка.
Да родиш, защото социалният натиск те е смачкал и ти е внушил, че липсата на деца преди 30 е порок и риск. Да родиш, защото така е „нормално“ и така „се прави“. Или да превърнеш бъдещото си дете в своя цел и фикс идея.
Раждането на дете не бива да бъде самоцел. То е решение, което следва да бъде продиктувано от любов, от вътрешна необходимост, от желание, от удовлетворение. А не от нужда да бъдеш вписан в порядките на обществото или от жертвоготовност в името на демографското процъфтяване. Защото жените, които предприемат тази стъпка поради грешните мотиви, рискуват в един момент да се обърнат назад и да си кажат „Защо ми беше…“. Те няма да го кажат гласно. Ще си го кажат тихо, засрамено, само на себе си. Но това ще е достатъчно да ги блъсне в посока лошо родителство.
Агресивното бомбардиране на младите жени с информацията, че нямат време и трябва да станат майки преди 25/30/35 открива пролука към лошото майчинство.
А лоши майки можем да станем такива по много начини. Може да неглижираме детето си. Да го обвиняваме за нашата умора, за стриите, за болките, за надебеляването, за неуспехите, за неосъществените ни идеи, проекти или мечти. Да го натоварим с отговорността да направи вместо нас нещата, които сме искали да направим, но не сме, защото сме били възпрепятствани от неговото раждане и отглеждане. Можем да го обгрижваме прекалено, да го превърнем в работа, кариера, цел.
А то не е нито едно от тези неща. То е личност и заслужава да дойде на този свят, когато е истински желано, за да бъде обичано и отгледано по един зрял, отговорен начин. Някой мъдър човек беше казал, че да се родиш, е като да те отвлекат. Е, ако ще „отвличаме“ някого, нека поне го заведем на хубаво място и му създадем предпоставки за хубав живот.
В случаите, в които ритъмът на остаряване на нашите клетки съвпадне с ритъма на ментално съзряване и с раждането на желание за дете, всичко е наред. Но когато тези два часовника се разминат, кой от двата да послушаме?
Мен ако питате – не биологичният, а онзи другият. Но все пак, ако сте на 54 и внезапно ви хрумне, че искате да имате дете, за да има кой да ви гледа на стари години, по-добре напишете книга. Или стартирайте кампания за ранно майчинство. Припирнята за създаване на потомство е стресираща и вредна, но не можем да си кривим душата. Тялото ни все пак има някакъв срок на годност. Както, впрочем, и животът.
