По традиция съм предколедно депресирана, а като се депресира човек, покрай самочувствието и настроението, му падат и критериите. Затова си казвам: „Какво пък толкова, ако ще се депресирам, ще го направя както трябва. Сред семейства с деца и в бълбукащ басейн с минерална вода, който лекува артрити, бяло течение и псориазис!“
И понеже временно съм заменила по скандинавски чистоплътната зима в Копенхаген с “България отново в зимен капан”, се оставям в ръцете на двама видимо по-малко депресирани от мен приятели да ме натоварят сред пътните чанти на задната седалка на една очукана астра и да ме откарат на място, подходящо за лекуване на депресии. Мястото се оказва спа курорт в едно градче, което, признавам си, дори не знам къде на картата се намира. Знам само, че за да стигнем дотам, минаваме през Долината-на-дългите-гащи. Отстрани по пътя вървят възрастни жени, които мъкнат наръчи със съчки на гръб, а подир тях мъжете им яздат магарета. През прозореца на колата самиятград ми се струва толкова кофти, че единственото благоразумно нещо, което се сещам, че мога да направя, е да не напускам петзвездния спа-комплекс. И, разбира се, да съм перманентно нетрезва.
След като сменям гумените ботуши и коженото яке с избелял от годините киснене в солените води на Егейско море, бански, влизам в сауната и си правя 46 селфита. Някои от снимките изпращам на приятеля си Тимо в Париж, който изразява неодобрение, че съм вкарала скъпия си телефон в помещение с температура 85 градуса. А аз му се тросвам: „Теб какво те засяга! А и мога да си купувам нов всеки месец!“ Което, разбира се, изобщо не е вярно, понеже единственото нещо, което мога и си купувам всеки месец, са тампони.
Понеже в сауната се дехидратираш, следващата логична стъпка е да се посети ресторанта. А ако си в моята глава и дяволът постоянно ти набива чивиите да вършиш злини, какво ще е първото нещо, което ще направиш като си в ресторанта на едно такова място? Точно така – побъркваш сервитьора, който и без това е крайно ощетен от съдбата откъм нос (без да бъде Ейдриън Броуди!) и демонстрира дразнещо-хомосексуални маниери (без те да бъдат част от артистичната му изява в постановка на „Клетка за птици“). Междувременно изпиваш половин бутилка чилийско совиньон блан и обсъждаш на висок глас зле боядисаната коса и тресящите се „любовни дръжки“ на жената на съседната маса.
След обилния най-вече откъм напитки обяд, се връщаме край басейна. Гледката на толкова бяла, отпусната плът пробужда нови тъмни емоции в душата ми. Майка ми обичаше да казва, че с негативните си мисли предизвикваме да ни случват лоши неща. Разбирам, че е била права, когато детето на една руска гражданка се изпикава в хидромасажната вана, докато и аз съм вътре.
После се запознавам с един впиянчен уелсец, който, както става ясно, успял на стари години да завърти главата на посредствена на външен вид българска златотърсачка от столицата, и сега се радва на невръстен син на име Томас, огромен ръчен часовник от бяла пластмаса и трето поредно уиски. За мое голямо разочарование в турската баня няма турци с добре оформени тела и примамливи бели пешкири, омотани около бедрата им, но затова пък в един от баровете на подземните нива се натъквам на четири аквариума, в които щъкат стотици рибки garra rufa в нетърпеливо очакване да поръфат епителни клетки от втвърдените, напукани пети на някоя немска матрона. Какво пък, казвам си аз, като няма млади турци, и рибите са турци! И си пъхвам краката в един от аквариумите.
В този момент се появява приятелят ми Слави. Брадясалото му лице стряска една тригодишна Машенка, която допреди Слави да се появи, весело подскачаше върху жълтия надуваем замък. Преодоляла първоначалната уплаха, Машенка доклепва по чорапки при нас, и пъхна ръчичка в аквариума. Жената, която седи отстрани и приканва клиентите да пробват рибното спа срещу 30 лева, й прави забележка, че „така не се прави, понеже рибките се плашат“. Това уточнение сякаш още повече настърввава Машенка и тя загребва с пълни шепи вода и риба.
Друго нещо, с което един депресиран човек може да се забавлява в такъв рекреационен хотел, е да поправя наум правописните грешки в ръководството за опериране с дистанционното на телевизора („с този бутон може да се движите по каналите напреТ-назад“) и в етикета на пържените фъстъци в мини-бара („продуктА съдържа раЗтителна мазнина“).
И така, в игри и закачки, часовете бързо минават и хоп! – станало време за вечеря! На второ виждане, установявам, че ресторантът вероятно е бил декориран от някой вътрешен дизайнер – далтонист, наркоман и перверзник. Картините по стените са ужасяващи натюрморти, изобразяващи фазани, умрели от неестествена смърт, и загниващи дюли, безразборно натъпкани в кошници и паници.
Но нищо не може да уплаши окото ми повече от гледката на жената от съседната маса, която, застанала край бюфета, пълни чинията си с късове печено прасе, люти чушки, сирене по ловджийски, пълнен патладжан, тригунки и баклава. И после още веднъж пак от същото.
След по-малко от денонощие, прекарано тук, съм толкова потисната, че вече ми е все едно дали ще прекарам остатъка от живота си, увита в прекалено голям за ръста ми бял халат или в изолатора на Сливенския затвор.
Предполагам, че това означава само едно – (the) mission (was) impossible: ще си тръгна по-депресирана, отколкото дойдох.
