Вчера излезе информацията, че бащата на Меган Маркъл няма да присъства на сватбата и няма кой да я отведе до олтара. Първоначално имаше спекулации с отказа му, но накрая се разбра, че човекът имал здравословни проблеми. Когато отмина първоначалната вълна с тезата, че няма да присъства, заради развода с майка й, проблемът се измести не върху здравословното му състояние, защото това е прекалено банално, а върху това кой ще отведе булката?! Къде да я води и защо трябва някой да го прави.
Преди пет години мен никой не ме отведе. Да, аз не съм принцеса – може би, само в очите на майка ми, докато не съм вещица. В Общината бях хваната под ръка с единия от свидетелите ни, а в църквата влезнахме заедно със съпруга ми, зад нас вървяха кумовете. Не съм експерт, но се оказа, че булката се отвежда до олтара от баща й в католицизма. Как бих разтълкувала „отвеждането“? Бащата се е грижил, пазил, охранявал, защитавал дъщеря си и в един момент я предава на този, който се очаква да го прави оттук нататък. Момичето няма право една дължина да направи без някой да я следи. И защо само бащата на булката има някаква роля в ритуала – това не е честно. Има още трима родители, ако изключим ревящите майки, остава един. Ако всички не са намесени, по-добре никой да не е, като при нас. Православието е религия на индивидуалистите. Звучи като рекламен слоган, но не е, ако се замислиш всъщност е точно така.
Нека се върнем на родителите или по-скоро на бащата. Той те предава в ръцете на следващия, който ще те отглежда. Ако погледнем в битово отношение, човекът който трябва да те предаде в черквата би трябвало да е майката. Тя е направила най-много за теб във всяко едно отношение. Защо не искат ръката на момичето от майката, а от бащата – защото бащата е capo di tutti capi. Пак стигаме до лидерската фигура на бащата. В правословното християнство отсъства това, което означава, че тя като религия е доста напредничава за времето си – загърбва патрирахалните традиции и дава възможност на всички полове да са равни пред Господ.
Ако трябва да съм честна предпочитам никой да не ме отвежда до олтара, харесва ми идеята на православието – да сме заедно с моя човек пред Него. Не че не обичам родителите си – боготворя ги, но някакси в този момент се почувствах пораснала. Никой не ме попита дали съм се издухала и не ме сръчка, да се изправя. Да, бях изгърбена на 90% от снимките, но пък и нямаше ръката на майка ми, подаваща се от нищото, която ме потупва по гърба.
С пълна сила тази зависимост набъбва с раждането на първото, второто или третото дете. Някоя от майките се нанася във вас без предупреждение, за да помага; кръщаваш първото, второто, третото дете на някой от тях – по ред на сръдливост… Имам двама сина, които носят имената на баща ми и свекър ми, но не защото съм зависима от тях или се сърдят за всичко, а защото ми харесват имената. Доказателство за това е, че много ми се искаше, ако имаме момиче да се казва Рада – нито една от бабите не носи това име. Исках и някое от децата ми да има сини очи, но черният ген се оказа като фигурата на бащата в католицизма – заглушава всичко останало.
Това не е бриф за рекламна кампания на православното християнство, а по-скоро размишления на тема „бащата беглец” или „capo di tutti capi“.
Снимка: Getty Images
