“Безпътният автобус” е роман от Джон Стайнбек. Той проследява историята на двудневно пътуване, споделено от хора с различен произход, страхове, мечти и неудовлетворености, които е събрала единствено случайността.
Героите на Стайнбек традиционно са умни и нелоши хора, но са някак празни и смачкани, някак примирени, нихилистични и скептични, очукани от реалността, живеещи ден за ден. Онзи същият ден, който година храни. Техният живот няма особена стойност за никого, дори и за тях самите.
Те много ми напомнят на нас тук, на Балканите, на нас, събраните и разделените от случайността на общата си история, от своите икономически, геополитически, идеологически, националистически, а и чисто човешки страхове, мечти и неудовлетворености. А те са толкова много, че често избираме да живеем мандат за мандат, субсидия за субсидия, пътна отсечка за пътна отсечка, мач за мач, избори за избори. И да, в крайна сметка ден за ден, а той година храни.
Понеже знаем две и двеста. Ама повече знаем две.
Живеенето ден за ден откъсва човека от голямата картинка. От глобалната верига от оплетени причинно-следствени връзки, които водят от всяко недообмислено или неправомерно действие до още такива действия и до множество предвидими, но непредвидени вреди.
Ние знаем – на нас най-вероятно ще ни се размине. Сигурно никой невинен няма да пострада от само една дреболия, от нарушаването само на едно правило. И в повечето случаи става точно така. Невинаги обаче.
В правния мир съществува понятие за пряка и непосредствена причинно-следствена връзка. Чрез него се установява директната и неразкъсана от други събития логическа последователност между едно деяние и настъпилите от него вреди, за да може то да бъде квалифицирано като престъпление. Измислено е така, за да не се връщаме назад до самата зора на времето, когато тръгнем да търсим отговорност.
Понякога обаче е нужно да се върнем именно дотам, за да можем да си отговорим за себе си кое можеше да е друго, ако някой, само един, по цялата верига от небрежни неслучайности беше постъпил различно.
“Какво ако” е рискован и тъжен въпрос, но днес е ден да мълчим и да си го задаваме.
Какво ако фирмата „Беса Транс“ не беше добавила към организираното пътуване от Северна Македония до Турция още един автобус, без разрешително за превоз на хора, за няколко денара повече?
Какво ако в превозното средство не бяха пренасяни допълнителни количества драстично по-евтино гориво, закупено от южната ни съседка? Какво ако някой беше осъществил нужния контрол над съдържанието на товара?
Какво ако в Турция стабилността на икономиката беше по-важна от политическите щения и тази разлика в цените изобщо я нямаше?
Какво ако опасният пътен участък от магистрала „Струма“ край Перник имаше по-добра маркировка? Какво ако отсечката имаше по-качествена мантинела? Какво ако пътният знак беше ремонтиран навреме? Какво ако някой си беше свършил работата по отношение на пропаданията по трасето?
Какво ако всеки от нас, пътуващите по този и много други проблемни участъци, бяхме сигнализирали за нуждата от ремонт и не бяхме имали мира, докато не видим да се работи по сигнала ни, вместо да поцъкаме с език „ей, не се намери кой да ги оправи тия пътища“?
Може би днес 45 души щяха да разказват на някого къде са били на екскурзия. Може би щяха да отидат друг път. Може би ние, всички останали, нямаш да сме млъкнали за малко по темата как точно да си поделим историята със Северна Македония. А може би не.
Когато свикнеш да живееш на ръба чрез ежедневни трикове и акробатика, губиш понятието си за гравитация, за природни и човешки закони, за причинно-следствените връзки. Губиш представата за онази фина разлика между безплатното и безценното. После в името на безплатното губиш безценното, защото от ръба се пада твърде лесно. А ако оцелееш и днес, то утре е друг ден. Утре можем пак да знаем две и двеста, но повече две, и пак да се караме за история.
Днешното мълчание сигурно ще остане само за днес, а не бива, защото животът ден за ден е малотраен продукт и срокът му на годност изтича твърде лесно.
Днес и на мен ми се мълчеше, но трябваше да кажа нещо. Каквото и да е.
Понеже безпътният автобус, на който с вас за добро или за зло се возим заедно, отдавна гори, а искам да сляза.
Вижте още:
Афганистан: страната на жените без лица
