Вчера в обедната почивка, насред най-знойната юлска жега, нарамих прахосмукачката и парцала и му дръпнах едно качествено чистене. Резултатът ми хареса, действието – не. Винаги съм обичала чистотата и съм мразела чистенето, същинско мъченичество с метла в ръка. После поседнах, помислих, пък хванах да си поръчам прахосмукачка робот. Евтино моделче, като за човек, който работи в медиите, без да е „от на някого“.
Така съм чувала от разни познати и приятелки, не без известна гордост в думите. „Оооооо, не!“ – това съм чувала също – „не мога да допусна чужда жена да влезе да ми пипа къщата!“. Сякаш една евентуална домашна помощница (или помощник!) биха дошли, минимум за да пипат члена на голямата любов на живота на съответната жена по непристоен, но за сметка на това крайно възбуждащ начин. Домашните, не ще и дума, също не могат да го свършат това хигиенно свещенодействие като тебе. Друго е, разбира се, да прекараш ограниченото си свободно време потна, надупена и с парцал в ръка. Пък да се ядосаш едно хубаво на саможертвите, които правиш за дома. Пък да си опропастиш почивния ден. Пък да развалиш настроението на близките си. Пък да се гледате на кръв, пък да се скарате, да си помълчите многозначително. Ама подът да е така примамливо лъснат от твойта незаменима ръка.
Кипнах си едно кафенце. Вирнах си краката върху масата. И седнах да си помисля още малко. Над едно от най-коварните и гнусни изобретения на патриархалната култура – да накара жените сами да повярват, че им придава себестойност да се развяват с ореол за мъченичество около косите. Да се осмислят с ненужно себеотрицание и непоискани, дори понякога дразнещи, саможертви… (Наистина ли е нужно след полуден край печката да сипеш хубавите порции на останалите, а на себе си да заделиш една мизерна лъжичка от най-прегорялото, Гинке? Мислиш ли, че на нас ни е вкусно така?) Да се осъждат една друга и да се гледат със снизхождение, ако случайно не правят нещо по най-трудоемкия възможен начин.
Че „Страдание и възторг“ да изглежда не като роман за Микеланджело, а като житието на Величка от Тутракан. Че да напълниш със съдържание онова така печално „that’s what happens when a girl becomes a wife“ от прекрасната Another Cup of Coffee на Mike & The Mechanics. За съжаление съм виждала как се случва на практика около мен.
…е решила да използва обезболяващи медикаменти при раждане, да опита алтернативен и по-комфортен за нея начин да роди, да избере медицински екип, бащата да присъства, за да е до нея, или (недай божке!) да се спре на секцио по свой избор… Глезла. Ако не станеш майка по възможно най-болезнения и гаден начин, във възможно най-противната държавна болница, и няколко студенти не поровят до лактите из матката ти, то станала ли си майка изобщо? Истинска жена ли си ти?
Твърде много пъти съм чувала презрение от жени по отношение на други жени, които в даден момент избират да спрат да кърмят. Или да потърсят съдействие от баби, приятелки или детегледачки с отглеждането на детето. Или вземат да излязат или да идат на почивка с партньора си, докато детето е мъничко. Та даже и ако си позволят да се наспят някоя сутрин до късно, или поне до нормален час.
(Уточнявам, разбира се, че всяко едно от тези решения е напълно лично и индивидуално, и именно поради това не може и не трябва да става повод за обвинение и презрение спрямо другите жени за изборите им.)
Впрочем същата млада жена е личното ми вдъхновение, че е възможно да бъдеш семейна жена и все още да си себе си. Някой път трябва да я почерпя, задето ми гони кошмарите.
В реториката на отрудения героизъм обаче дори почиването трябва да е обвързано с някаква мъчителна саможертва. Както и партньорството очевидно, което явно не е осмислено и желано от всички съжителство с поне на теория най-близкия ти човек на света, а някаква канска борба да „задържиш мъжа“, че иначе какво ще те прави жена, въх, божичко.
Дори в самия начин, по който говориш за отговорностите си, ако разсъждаваш по този начин, се съдържа едно зле прикрито пасивно-агресивно обвинение към другия. Ти си светица, която страда за всички, дори и против волята им, а те… я те оценяват, я не те оценяват, и по-често не.
Ти не пазаруваш за дома, ти „влачиш тежките торби от майната си с ей тия две отрудени ръце“.
Ти не ходиш на работа, каквато сама си избрала, а „не стига, че цялата къща ти лежи на главата, ами и бъхтиш по цял ден като ненормална, ама няма кой да види и да оцени“.
„Аз, дето съм МУ родила дете…“, казват жените често пъти, сякаш не става дума за тяхното собствено желано дете с даден човек, а за някаква ситуация, в която те са един вид сурогатни майки, а ситуацията е „Ох, добре, Петьо, ненавиждам децата и майчинството, но от мен да мине, щом ти толкова много настояваш, ще се жертвам за теб, да те задържа“. Интересното е, че после именно тези жени са същите, които безапелационно ще заявят, че това е „смисълът на живота“, „най-хубавото нещо в живота“ и, ако не си родила (по максимално мъчителен начин!), значи ти нямаш стойност като жена и животът ти е тотално безсмислен.
Вижте още: Не бъди мъжемразка. Не ти отива…
То си е за дебелите книги за непорочни зачатия и убийства на блудници с камъни, писани от плешиви стари мъже. Да очакваш някакви похвали, когато сама се обричаш на непоискана жертвоготовност, и да презираш всички, които не го правят като тебе, не е похвално. Гадно е, дразнещо е, излишно е. И е вредно, най-вече за теб самата.
Какво ще стане, ако не изгладиш чорапите? Какво ще стане, ако дадеш на детето залъгалка, пък била тя и паднала на земята? Какво ще стане, ако не изпереш на ръка, нищо че току-виж някоя дреха си променила цвета в пералнята? Какво ще стане, ако на работа откажеш задача, която не ти влиза в задълженията и е несъвместима с личния ти живот?
А яденето отвън от време на време сигурно не може да замени яденето, което само ти можеш да сготвиш, а неблагодарните ти близки дори не са го опитали, вместо да бъдат признателни навеки и да честват годишнини от Битката край Котлона!
Но знаеш ли, също така и никой не може да се смее като тебе, да си почине вместо тебе, или да си осигури щастливи моменти с близките ти от твое име, докато ти попържаш над легена с мръсната вода. Нито да се развива вместо тебе, да се радва вместо тебе, да е влюбен вместо тебе и да живее вместо тебе живота, който и без това е срамно кратък.
Предпочитам да нося тази титла с усмивка, вместо величие и трънен венец. Задълженията, които съм избрала да имам, са свършени винаги, навреме и приемливо – не са ми смисълът и призванието обаче. За тези, които не съм, си нося и плюсовете, и минусите от изборите си. Не се преструвам, че чистя с удоволствие, нито че обичам да оставам овъртайм в офис. Готвя, защото ми харесва. Ако не ми харесваше, нямаше да готвя. Ако мога да направя нещо по по-лесен или по-труден начин, винаги ще го направя по по-лесния. Не обичам да страдам, гледам да си го спестя, и не обичам да твърдя, че обичам.
Предпочитам времето си насаме и времето си с близките и пред перфектно лъснатия под, и пред корпоративните награди за „above and beyond the call of duty“. Приоритет ми е да съм се наспала. Искам да чета, да пиша, да се смея и да пътувам. Ако имам нужда от помощ, питам за помощ. Не намирам, че страдането ме осмисля. Не бих фокусирала живота си около набор от действия, които са ми неприятни за вършене. И ако някога спра да разсъждавам така, се надявам да се намери кой да ме върне в реалността. С ей тия две отрудени ръце.
Вижте още:
Никога няма да се държа с децата си, както майка ми се държеше с мен
