Преди няколко месеца отидох в Италия. Беше спонтанно пътуване, без никакъв план, по старата изпитана рецепта на „имаше евтини самолетни билети“.
Това, че дори една нощувка в хостел се оказа по-скъпа от двупосочен самолетен билет, е съвсем друга тема, разбира се. Милано си е Милано и аз явно го бях подценила. По-интересното е, че всъщност изобщо не ми се ходеше в Минало и явно съдбата реши да ми помогне.
Когато пристигнах на летището в 6 сутринта (след като дадох 25 лева за такси), се срещнах случайно с мой стар познат, който се оказа, че е за същия полет. Заговорихме се и от дума на дума, той взе да ми показва снимки.
Оказа се, че познава района около летището много добре и да ида от Бергамо в Милано далеч не е единствената ми опция. Очите ми останаха в една красива крепост на брега на езерото Лаго ди Гарда.
В този момент реших, че именно там ще забегна. Речено-сторено.
Няма и 4 часа по-късно вече бях в крайбрежното градче и се чудех откъде да намеря лодка, за да се придвижа до Сирмионе, където се намираше красивата крепост.
Обикаляйки около туристическия информационен център, попаднах на малка църка. На входа й нещо прикова погледа ми. Беше голям плакат с някакъв цитат. Зачетох се.
„Знаеш много добре: проваляш се в нещо, изморен си и не можеш да поемеш нищо повече. И изведнъж в тълпата срещаш погледа на някой – човешки поглед – и сякаш си се доближил до скрито божествено присъствие. И изведнъж всичко става по-просто“.
Отдолу имаше и име – за мен към онзи момент – непознато: Андрей Тарковски. Поразрових се и се оказа, че е известен съветски сценарист и режисьор. Много се заучих какво общо имат киното и религията, защо са избрали да сложат точно този цитат на входа на църква.
Особено влияние ми оказа, че преди няма и час, когато се прекачвах на една малка гара, всъщност се запознах с млад мъж. По точно този начин – чрез силата на погледа. Човешко присъствие – когато сред десетки хора, ти виждаш точно един и нещо се случва, осъществява се контакт. Как? Защо? Често не знаем, но има именно това божествено присъствие.
Психологията ни подсказва, че човекът е социално животно и колкото и адът да са другите, ние сме неразривно свързани. Опознаваме себе си едни чрез други, а често се и формулираме според социума, в който живеем.
Набързо снимах цитата, за да не го забравя, и продължих към пристанището.
Забавно е колко бързо минават тези моменти, колко са мимолетни. Моментите, в които получаваме някакво прозрение.
Тези думи на Тарковски обаче трайно се запечатаха в съзнанието ми – и не само зареди неочакваното място, на което ги намерих, но и зареди дълбоката истина, която крият. В моментите, в които ни е най-трудно, търсим различни решения. Някои се обръщат към себе си, други към близки и приятели, трети към Бог.
В човешките взаимоотношения обаче има много сила и може би точно това са се опитвали да ни напомнят в тази малка италианска църква – да се обръщаме по-често един към друг, тъй като във всеки от нас се крие божествената частица.
Мистицизмът ни казва, че можем да познаем Бог именно чрез пряк личен опит. За да се осъществи обаче тази мистична връзка, е необходимо човек да е „чист“ в сърцето си и да е отворен към нея. Понякога само един поглед ни е достатъчен да осъществим контакт и да получим необходимата ни увереност и подкрепа дори в най-тежките моменти. Дори от непознат. А може и ние да сме този непознат за някого.
За мен тази случка беше напомняне, че нищо не е случайно или поне никоя среща. И силата на човешкото присъствие именно е в това, че правим всичко „по-просто“, по-понятно, по-поносимо един за друг.
Вижте още:
