Нова приказка за „лека нощ“ от конкурса НАПИШИ МИ ПРИКАЗКА в Mamamia.bg. Очакваме вашите ръкописи ТУК! Нека да творим и да четем повече на децата заедно! Вижте какви са разкошните награди тук.
Имало едно момченце, то се казвало Ян. Живеело с майка си Ина и баща си Биб в Къпиновата долина. Те били съвсем обикновено семейство, не се отличавали по нищо от другите хора, само по това, че били мънички като мравчици. Добре де, като едри мравчици…
Целият им свят бил дребничък, дребничък, но те се чувствали добре в него и всяка сутрин ставали с песни, защото знаели, че ги очаква един прекрасен ден.
Таткото отивал на лов и, разбира се, не прострелвал елен, заек или сърна, защото бил много малък. Освен това те не обичали месо. Биб донасял вкъщи парчета от листа на глухарче, на диви ягоди, мента и коприва. От тях Ина правела чай, супа или каша.
Но най-вълнуващо било, когато майката се захващала с къпиновото сладко. За цялата зима семейството имало нужда само от две плодчета къпина, които поставяли в едни мънички, мънички стъклени бурканчета. Не слагали етикетчета “Къпиново сладко”, защото само такова правели и не можели да объркат нищо в мазето си. Да, имали си и мазе – то се намирало в долната част на кестеновата им къщичка. Не можем да наречем дома им „обелка от кестен”, защото така ще ги обидим – пък то си било истинска къща, с детска стая, спалня, кухня и трапезария.
Та, като дошло времето за сладкото, майката и таткото взели една количка и отишли до най-близкия храст. Не ходили далеч, защото просто живеели под него. Намерили една презряла къпина и с много труд откъснали едно зрънце от нея – повече не можели да носят, бутат, теглят и дърпат. Поставили къпиновото зрънце в ръчната количка и я затикали до къщичката си. После трябвало да отброят десет кристалчета от захарта и да сварят сладкото си в гигантската тенджера. Тази тенджера можела да се види само с лупа. Защото за тях – грамадна, грамадна, но колко може да е огромна мравешка тенджера!?
Ян много обичал това сладко с палачинките, които майка му правела в специален тиган. Тя му изнасяла масичка и столче на терасата, столчето било от цветчета мащерка, а масата била огромна, защото била направена от четирилистна детелина. Детето си хапвало и наблюдавало подскоците на катеричките. В техния мравешки свят животинчетата с пухкави опашки също били миниатюрни. И така, нашият мъничък Ян клател босите си крачета, отгризвал палачинка, слушал песните на майка си, подсвиркванията на баща си и хрупкането на микро лешничета от катеричката. Бил весел и усмихнат – имал си всичко.
Но през зимата майка му и баща му се разделили. Той останал с мама в кестеновата къщичка, а баща му се преместил в ореховата черупка – на три преки по булевард „Заешка стъпка”.
Един ден Ина приготвяла момченцето да отиде за почивните дни при баща си. Навлекла го с шапка, ръкавички, шалче, яке, ботушки. Чакала да звънне телефона, обличала се и тя. Но това време се проточило и малкият Ян се изпотявал в дебелите дрехи. Той обикалял в стаите и питал: „Къде тиваме?”, „Коко чакаме?” . По бузките му се търкулнали две сълзички.
Даже възрастните не могат да отговорят на въпросите на Ян, не могат да спрат и сълзичките.
Сами виждате, че понякога и малките като мравчици семейства се развеждат, но любовта с майката и детето, с таткото и детето остава.
Ян вече е голям. Е, колкото средна мравчица е, но е разбрал, че мама и татко пак са с него, макар и не постоянно.
