Нова приказка: Невъзможната принцеса

| от Амелия Понд |

Имало едно време… едно далечно кралство до една красива гора. Там някъде живеел един крал с двамата си сина. Кралят управлявал добре народа си и на пръв поглед имал всичко. Никой в кралството не знаел обаче, че над първородния му син тегнело проклятие. Принцът бил обречен да не срещне никога любовта.

Обикне ли веднъж девойка в тоз час да я забрави завинаги. Принцът не помнел красивите думи, които е говорил или танците, които е изтанцувал. Всички смятали, че е студен, капризен и претенциозен. Кралят криел в дълбока тайна проклятието и страдал тежко, че първородният му син не може да си намери жена. Пристигали в кралството знатни девойки, омайвали се от чара му, привързвали се дори, но той ги забравял.

Те си тръгвали със скандал, обида и наранени чувства. Проклятието можело да се развали само, ако принцът пролее сълза за вече забравена девойка.

Годините минавали, а принцът така и не успявал да задържи някоя принцеса. Дори малкият син на краля се оженил. Затова кралят започнал да организира ежемесечни балове в двореца, на които канел благородни дами от целия свят. Но годините минавали, а идеята за невъзможната принцеса ставала все по-невъзможна. Рано или късно всички девойки били забравяни, все едно никога не са съществували.

Един приятен слънчев ден принцът излязъл да поязди любимия си жребец. Неусетно някак пътят сам го довел до една поляна. Там той срещнал красива принцеса. Зачудил се принцът, защото не я бил виждал никога досега. Тя, подобно на него, яздела любимия си кон.
– Коя си ти? – попитал принцът.
– Аз съм принцесата на съседното кралство. А ти кой си? – отговорила тя.
– Аз съм принцът на това кралство и тази гора е моя. Защо яздиш коня си в моите земи?
– Конят ми сам ме доведе до тук, драги принце, и ако той или аз толкова ви плашим ще напуснем земята ви веднъж щом си починем – казала тя.
Но принцът не искал тя да си ходи. Гледал с любопитство и интерес тази странна принцеса. Тя имала златисти къси коси и за разлика от другите принцеси не носела бухнали рокли и предпочитала да язди сама коня си, вместо да я возят в каляска.

– Давам ти да си починеш на моята земя, ако останеш да ми правиш компания, докато разседлая коня си. – казал й принцът.

Речено-сторено. Двамата останали заедно и толкова се залисали в приказки и собствената си компания, че не видели кога денят минал и се превърнал в нощ. Принцът бил пленен от принцесата, тя от него също, макар да не искала да го покаже. Когато тръгнали да се разделят той се обърнал към нея:

– Скъпа принцесо, всеки месец моят баща прави бал в нашия дворец. Ще ми направиш ли честта да дойдеш на следващия и да танцуваш с мен?

Принцесата се съгласила и щастлива потеглила към вкъщи. Двамата се били влюбили един в друг без дори да го съзнават. Още щом се прибрал, принцът разказал за случката на баща си и го разпитал за принцесата. Тя била известна със свободния си дух и опърничав характер. Носела й се слава, че не иска да се жени, а желае да управлява кралството си сама един ден. Тя била своенравна и дори доста чепата. Затова и кралят никога не я бил канел на баловете.

Минало се време и нощта на бала дошла. Принцесата била много развълнувана. Тя облякла най-красивата си рокля, сложила най-нежните си бижута, накъдрила русата си коса. И отишла. Още с влизането в двореца сърцето й се разтуптяло силно, а когато зърнала принца дъхът й почти спрял. Но още щом видяла очите на своя любим тя разбрала, че нещо не е както трябва. Погледът на принца минал през нея и я подминал. Той просто не я помнел. Сърцето на принцесата се счупило.

Тя преглътнала гордостта си и въпреки всичко решила да остане на бала. Танцувала цялата вечер, но все търсела погледа на своя любим, надявайки се все пак той да я познае. Но това така и не се случило. Принцесата решила, че се объркала горчиво, че принцът никога не е бил влюбен в нея. Въпреки болката си, тя не показала нищо. Изкарала цялата нощ на бала с усмивка на уста и приятна компания, но щом напуснала пределите на замъка, мъката я налегнала. Тя яхнала любимия си кон и яздила, яздила из горите, докато не стигнала до поляната, на която двамата се запознали. Там счупеното й сърце взело превес. Принцесата седнала на поляната и заплакала горчиво. Мъката й била толкова силна, че дори вещицата, която живеела в другия край на гората чула разплаканото й сърце.

– Защо плачеш, дете? – казала вещицата, щом намерила принцесата.
– Не можеш да ми помогнеш. Искам да бъда сама. – отговорила тя.
– Нищо, ти ми разкажи и ще ти олекне. – мъдро отвърнала вещицата.

И принцесата започнала да разказва.

– Има неща, които магията не може да направи – казала вещицата щом научила цялата историята. – Тя не може да накара някой да те заобича насила. Това, което мога да направя за теб, дете, е да ти помогна да забравиш. Имам отвара, която ще изтрие всеки спомен за принца от ума ти.

Принцесата на драго сърце приела отварата, изпила я и си потеглила към дома.

Още на другата сутрин принцът излязъл на разходка с любимия си кон. Неусетно отново се озовал на познатата поляна. Той не помнел принцесата, но помнел това странно и красиво място. Единственото различно било ябълково дърво, на клоните на което растели сочни, червени ябълки. Принцът не знаел, но това дърво било поникнало само за една нощ от сълзите на принцесата. Слязъл принцът от коня си, откъснал си ябълка и още с първата хапка усетил силна болка в сърцето си. Споменът за принцесата започнал да се връща и още преди да разбере, по бузата му се търкулнала тежка сълза и капнала на земята. В тоз час проклятието било вдигнато и принцът си спомнил всичко.

Той яхнал коня си и веднага се прибрал в замъка, където само за няколко дни организирал нов бал и поканил своята любима. Принцеси и знатни хора дошли. Принцът обаче с трепет очаквал само своята принцеса. Вече знаел какво иска да й каже и как да разкрие чувствата си. И тя дошла. Все така красива и усмихната, каквато я помнел от първата им среща. Но принцесата минала покрай него и дори не го погледнала. Отварата на вещицата вече действала. Тя го била забравила.
Принцът понесъл този удар силно и тежко. Не разбирал какво става. Затова щом свършил балът, отишъл при най-мъдрия мъж, който познавал – неговият баща. Принцът разказал всичко на краля. Кралят разбрал, че е дошъл моментът да му каже истината.

Преди много години, когато кралят още бил млад принц, срещнал красива девойка в града. И макар да бил обещан на принцеса от знатен род, той подвел девойката, че един ден ще се ожени за нея. Щом кралят я изоставил и разбил сърцето й, от нещастие и мъка тя го проклела – нека неговият първороден син да не може да намери любовта. Нека да забравя всяка девойка, до която се е докоснал. Проклятието ще се развали само когато принцът пролее сълзи по невъзможната любов.

Отначало кралят не вярвал в проклятието, но с годините, когато принцът все така не си намирал жена, той разбрал, че всичко това е истина. Като видял колко нещастен е принцът сега, осъзнал грешката си и веднага разбрал как трябва да оправи нещата. Яхнал коня си и тръгнал из гората, до най-тъмните й и закътани кътчета, за да открие вещицата, която била прогонена да живее там. Дълго се скитал, но накрая я намерил. Вещицата веднага го познала и понечила да си тръгне, но кралят дълбоко и искрено се разкаял за лъжите си отпреди много години. Обещал й половината си кралство и всичките си богатства, само и само да помогне на сина му.

– Чаках това извинение много години. – казала вещицата – И се радвам, че най-накрая то дойде. Не ти искам нито кралството, нито богатствата. Те не ме интересуват. Но каквото е сторено е сторено. Мога да направя само едно. Разбитите сърца и невъзможната любов не се лекуват с магия. Но ако двамата истински се обичат, всеки път, когато слънцето и луната се срещнат, той и тя ще си спомнят един за друг и ще се намират. И това ще продължи завинаги.

Кралят благодарил и се прибрал в замъка. Управлявал кралството си дълго и честито, след него малкия му син, децата му и после техните деца… Вещицата се върнала в кралството и помагала на всички хора с магиите си. А принцът? Той яздел коня си и обикалял света надлъж и нашир да търси своята невъзможна принцеса.

Легендата гласи, че и до днес, когато слънцето и луната се срещнат, някъде по света един принц и една принцеса си спомнят един за друг, срещат се и се обичат.