Най-после отново палатки! След близо година чакане. След близо година отпуски, празници и почивни дни, все използвани за нещо друго – някоя нова световна дестинация, някой и друг музикален фестивал, а веднъж дори и за да се наспя, срам – не срам. След близо година ментално отбелязване кой познат е имал наглостта да иде на палатки без мене. След близо година обратно броене към спането с дъх на вълни и ниска растителност, сподирено от напевното драскане на полски мишки отвън. И лукса на клаксоните, газовете и намръщените лица на преуспялата градска цивилизация – далече от очите, далече от сърцето. То второто условие и по принцип си е изпълнено.
Спретвам се за Крапец с буркан домашен мед, пликче черен пипер и кесия с по кило картофи, моркови и червен лук, и, за всеки случай, с нерви от корабни въжета, в случай че се наложи да се насладя на редовния хумор по повод вегетарианското ми гурме, върха на хранителната верига, лъвовете, недостига на протеини и желязо, и теологичните четения относно животинското предназначение. Не се налага. Петнадесетина години откак не съм била по този край, а той, насред ветрените генератори, които обещават, че вече наближаваме, ме посреща със същата пътна дупка, където беше изпръхтяла и подскочила последния път тогавашната семейна лада (а аз я намирах крайно излагаща навремето и хич и не ѝ съчувствах). Home Sweet Home, мисля си аз, а към дупката се обръщам от колата с „Как си, бе, наборе?„, което моментално ми напомня един бивш премиер.
Вече на място, по тъмно, разпъваме бивака, палим йога клечките, мятаме картофите на жар, и се усещаме в бащината къща, докато пелена от хищни комари (внимание: неуспешна рима!) нежно ни прегръща. Лежим под небето в аскетичното съвършенство на облаците остри аромати от единствено светещото огнено връхче на ръчно свитите ни цигари, в ушите ни Jack White в умерени децибели сменя Syd Barrett и на свой ред бива сменен от The Kinks, а из безкрая, самия той – безоблачен, пробягват ежегодните персеиди. Точно толкова падащи звезди се отразяват в зениците ми, колкото са ми нужни да си пожелая всичко, което бих си наумила, а в него да има повече любов, смисъл и приказка, по-малко илядене, пари и успехи. Дори ми остава една в излишък – на нея да си помечтая да оправят онази пътна дупка, там подочувам небето да шепне „питай ме некое друго въпросче“, а аз се чудя от свитите цигари ли е тоя ефект, или е прост скептичен реализъм.
По заспиване и преди зазоряване светът около палатката ме буди климатично.
Не с бриз или слънце, а с „Бурята в сърцето ми“, която отчетливо долита откъм горските дебри. Луда по нея ще си остана. Съседите подкарват Perpspektiva на S.A.R.S., подкрепяна с дивашки викове като онези за Елена, Елена, дете на дивата пустиня, амур, Елееееенааааа, а аз си си отбелязвам наум другия път да не се дразня на един познат DJ, когато отказва да пуска S.A.R.S. на своите партита, защото твърди, че това е нещо като химн на чалга феновете, когато са на градус. Нищо против умерената чалга и умерените нейни фенове, просто понятието за умереност рядко присъства в този мутро-манталитет, чиято представа за изкуство се простира до сериала „Бригада“. Просто не очаквах да е пуснал корени и в гората. А и никога досега не съм чувала някой да буди с музикалните си предпочитания целия околен свят, а музиката му да е… например Joy Division. Или Batlhazar.
След час ме буди и изгревът.
Свалям тапите за уши и хуквам на разходка по плажа. Гледката на морската шир констрастира с гледката на родни и румънски джипарки, кацнали, също като чайките, директно върху дюните. На един кемпер на наши северни съседи, позициониран възпитано край пътя, така че да не пречи на никого, през нощта някой е надраскал „Go Home“ с ключове. Палаткаджиите се будят един по един, последна се буди барачката за кафе, край която, докато отпивам, спира още един джип, а от него излиза бодра и весела смяна нови къмпингари – с усмивки до ушите и с тениски на SS и Wehrmacht. „Ееей, гледай каква яка тениска!“, дочувам от едно мило семейство, което пие кафе наоколо. Мисля си как, когато реших да дойда, че да се почувствам съвсем откъсната от света наоколо, нямах точно това предвид. Мисля си за вицове за бай Ганьо българина, бай Ганьо румънеца, и бай Ганьо *добавете произволен чужденец тук*. И за един друг виц си мисля, много тъп, от тия телевизионните, на които всички се смеят – виц за ароматизатор, който следва да прикрие (дръжте се да не паднете от смях), че главният му герой е пръднал. Този виц завършва с думите „Ееееех, борова гора…. ама някой срал в нея!“.
Свърши се, приятели, след „еко къщите“ на първа линия на Иракли и тая крепост е паднала. Вдигам бялото знаме. Щом и на Крапец няма отърване от „Луда по тебе“, значи май никъде няма.
Вижте още:
Защо да (не) изберем Северното Черноморие за лятната почивка
