Простете ни, деца, ние сме системата!

| от Мария Касимова |

Едно дете почина. На една от протестиращите майки беше. Казваше се Лори, на количка, по снимките от профила на майка си е с шапка, носи черната фланелка с надпис “Системата ни убива”, а личицето му едно такова порцеланово и полуусмихнато като на повечето от тези деца, на които не им се случи да се родят различни в една човешка държава.

Лори не познавам лично, нито пък познавам майка й. Както се случва днес, разбрах за смъртта й от социалната мрежа. Отворих профила на майка й, за да разбера от него, че в последните няколко дни са се борили за живота на Лори в болница – била е приета с бронхопневмония.

Състоянието й явно се е влошавало скорострелно, защото късите и ударни статуси на майка й са като информационни бюлетини във военно време – “Приеха ни в болница с Лори с бронхопневмония”… “Молете се за нас”… “Лори си отиде”…

Пиша този текст не с идеята да напиша некролог на едно болно българско дете и неговата премазана от живота им майка.

Когато научих за случилото се и видях момиченцето с плетената му шапка и нахлузената черна фланелка върху зимното яке, знаете ли какво беше първото, което си помислих? Че ако смъртта на малката Лори се беше случила по времето на протестите на майките пред Министерски съвет и Парламента, онези хора вътре, на които сме дали правото да ни управляват, щяха да се разкрещят в лицата ни, че като общество, като родители, като майки сме погубили едно болно дете!

Доволно щяха да се разлеят в милозлива, но укоризнена опявка как сме допуснали невинен детски живот да си тръгне внезапно, защото сме били сред, били сме едни от тях или сме подкрепяли… как ги беше нарекъл Валери Симеонов…едни “кресливи жени”, които разболяват и без това болните си деца, като ги влачат по протести, вместо да си ги държат у дома и да си ги гледат на тихо, топло и примирено. Нямате съмнение, че това щяхле да го чуем, нали? И аз нямам.

Но като си дадох сметка за този факт и ми стана страшно. Не само за това колко е паднал моралният ни мерник и очакване за човечност, след като първото, за което се сеща умът в състояние на такава обществена, човешка и родителска скръб и съчувствие, е именно проекцията на подобна реакция от страна на политическата върхушка.

Но и за това на какво междупланетарно разстояние се оказваме ние, гражданите на България заедно с нашите деца и прилежащите ни управници.

Точно днес се зачетох и в поредните снимки и текстове, обикалящи мрежата, които разказват например за това в какъв коварен бизнес се е превърнала приемната родителска грижа у нас, как се търгуват еврофондове за създаване на домове за деца сираци, които полека се оттеглят в джобовете на социални работници, институции, кметства, разни фирми.

Призля ми от схемите, според които къщичките, където изоставени деца трябва да намерят грижа, уют и семейство, се превръщат в луксозно изпълнени по документи и непотребни по съдържание места, доказващи зловеща античовечност, която може с чиста съвест да се възползва от недъга и съдбата на едно нещастниче.

Нещастниче не заради физическата или умствената си недостатъчност, а заради емоционалната недъгавост на онези, от които зависи животът му. Прочетох например как в къща, обитавана по документи от неподвижни деца, има обзавеждане с бар столчета… Каква наглост и коравосърдечност трябва да носиш в ДНК-то си, че спокойно да играеш в далавера, според която парите за тези наши, общи български деца, да се материализират в ремонтирания ти дом във вид на стол за бар?!

И после какво – на тоя стол, платен с детско нещастие, удобно ли се седи, приятно ли се подпийва?!

Като капак на всичко това видях и харесаната от стотици хиляди хора малка публикация за едно българче от дом, което на седем години тежало едва седем килограма. И което трябвало да умре до дни, ама една двойка нормални хора от Южна Африка взела, че го завела на истински лекар у нас и така установила, че на детето нищо му нямало – просто страдало от недоглеждане! Недоглеждане и немарливост!

Ама не да не му избършат носа или да ходи с блузка на лекета, ами на седем години да тежи колкото четиримесечно бебе и да лежи в леглото си като прозрачно скелетче, ужасяващо облечено в бяла, къдрава рокличка!

Системно недохранвано от разни хора, чиято работа е да хранят и отглеждат тези деца. Работа е, професия  – за неща като хуманност, милост, състрадание няма даже и дума да отварям. Зловещата снимка на седемкилограмовото скелетче с рокличка стоеше в ръката на пораснало момиче.

Същото това момиченце от снимката, но днес живо и здраво. Но не тук, не. Осиновено и отгледано с любов от същите онези добри хора, които някога просто го завели на лекар. Същите тези граждани на Южна Африка, не на България…

Ето така, покрай тези две човешки истории разбрах още, че четирима от пет запитани българи не желаят деца сираци да живеят около тях, например в квартала им.

Горе-долу всеки трети българин няма намерение да покани едно такова дете на трапезата си на празник. Същите тези хора очевидно лицемерно твърдят, че изпитват загриженост към децата без родители, след като според статистиката те са над 70%. Как може да се обясни ето този парадокс – хем да състрадаваш силно на думи, хем сирачето да не е достойно да ти сподели храната?!

И да не може да живее в обкръжението ти! Това може да означава само едно – в по-голямото си мнозинство българите нямат нищо против самотните деца (разбирай още болните, разбирай също различните), стига просто да не му се мотаят пред очите.

Да не ги вижда, че добрата му душа се разстройва. Да не му се пречкат на пейзажа, че да му загрозяват гледката. Да не му се “навират” в ежедневието, където почетно място имат общите хора и ръченици, но не и децата ни, българчетата, изпаднали от картината на перфектната българщина.

Когато една нация се гнуси от децата си, само защото те не отговарят на представата й за съвършенство, когато един манталитет стигне до онова дъно, според което различните трябва да се закопават по-надълбоко, за да не притесняват, когато един общ дух се окаже кастриран откъм сетива за човечност, се ражда фашизъм.

Тези дни си говорих с един мой скъп приятел, който направил малък, документален филм за Холокоста.

Той разказва за една нищо и никаква стаичка на брега на едно немско езеро близо до Берлин (езелото Ванзее), където топ офицерите на Хитлер се събират, за да измислят и одобрят план за скоростното и ефикасно изтребване на единайсет милиона “ненужни” хора на земята и “окончателно решение на еврейския въпрос”. В тази малка стаичка всъщност нацистите, които все пак преди да станат такива, би следвало да са просто хора, абсолютно съзнателно, гордо и с увереност, че правят исторически подвиг, създават индустриализирания геноцид, който превръща масовото убийство на невинни хора в цял технологичен процес чрез газовите камери.

До онзи момент планът е бил… как да кажа… малко по-“хуманен” – този, определен като непотребен човешки материал, трябвало да се изнесе изцяло на остров Мадагаскар и да се заточи там, за да не притеснява съвършено почистеното от примеси ново човечество.

Така, в рамките на час и половина едни болни мозъци са определили, че от лицето на земята трябва да изчезнат завинаги милиони хора, после спокойно са отишли да пият чай, да свирят на пиано и да се наслаждават на божествените си умения да променят хода на човечеството. Моят приятел ми описа подробно стаята, в която това се е случило.

Разказа ми за паркета, за пукнатините в стените, за факта, че някога вила Марлир, където е въпросното помещение, била създадена от богат фармацевт, който я подарил на съпругата си – циркова акробатка, която балансирала върху галопиращ кон.

Говорихме си за това колко зловеща може да е съдбата, за да нареди в една линия здравето и веселието, символизиращи удължаването и празнуването на живота, с нацизма, създал най-жестоката световна индустрия – тази да се избиват хора бързо, спешно, на всяка цена…

Без да искам днес, докато затъвах в тъжните истории на едно дете от протестите, на едно друго, което е щяло да умре в ръцете ни от нашата обществена немарливост, и на цяла група невидими, обречени нещастничета, имали злата участ да се родят сред хора с вкаменени сърца, истински се изплаших. Защото ако така се отнасяме с децата си, така се отнасяме и към бъдещето си.

Ние не вярваме в него, защото не се чувстваме отговорни за случването му. Ние сме го предали, за да го сложим на негово място някаква неясна материална съвременност, според чиито критерии добре е онзи, които има още и още – така, заради имането, заради многото, заради себе си.

А всичко извън това е просто замърсяваща пейзажа подробност, която трябва да се отстрани като досадна муха – я с размахване на ръка, я с размазване върху стъклото, я с някой силен химичен спрей, който да я парализира завинаги.

Просто сега заменете “муха” с “дете”…

Не е издържала малката Лори. Не са устояли меките й кости на човешкото бездушие, не е останало резистентно на хорската погнуса  детското й сърце. Системата, макар и индиректно, все пак я уби. Защото ние сме системата.