Дали наистина страданието води до знание и обратното?

| от Вучето |

В Еклесиаста се казва, че многото мъдрост носи много страдание. Може! Склонна съм да се съглася. Понеже ако бях тъпа, щях да си лакирВам ноките по цял ден, да си правя селфита как ям супа от скариди или как тренирам за “гръбче” във фитнес и да съм си много щастлива. Понеже щях да съм вървежна и всички други женички най-вероятно щяха да искат да са като мен, тоест да си носят айфоните на златна верижка като чантичка! И като нямаше ми идва изобщо наум, че всички тези физически функции на добре тунингованото ми телце са просто прахоляк на вятъра и нямат никакво значение за Вселената и всичко останало, щях да съм си екс-тра!

Обаче аз, за мое голямо нещастие, се преучих през годините. И то не в училище! Нито в университета! Затова сега имам много високо IQ и право-пропорциално на него непоносимо екзистенциално страдание, което се изразява в, знаете, the usual stuff – кой съм, що съм, защо нашите не са ползвали противозачатъчни, ами са ме родили с тоя грамадански мозък и тези малки цици, и т.н. От друга страна трупането на знание си има своите неоспорими ползи като, например…

Ами, например, да станеш по-умен от другите и това май е една от най-очевидната от всички ползи. И пак можеш да си правиш селфита, само че под тях ще пише „See that face? This is a face of a Nobel-prize winner, bitches! Go die!” (“Това е лицето на носителка на Нобелова награда, кучки, така че умрете от завист!”) И това си е много готино, като се замислиш. Нищо, че на въпросното лице ще има пъпки. Или че носът ще бъде по еврейски отвратително диспропорционален.

Тази статия обаче няма за цел да покаже как, ако си бил съвестен и любознателен ученик и студент в продължение на X брой години, мъдростта ще дойде при теб. Тази статия има за цел да покаже как, ВЪПРЕКИ образователните институции, мъдростта може да дойде при теб като стой, та гледай!

Стига да знаеш накъде да гледаш, разбира се.

Главният герой, върху чийто гръб се развива действието, съм аз.

Посещавала съм разни училища и университети в продължение на сто години.

През далечната 1980-та година, годината на размирните Олимпийски игри в Москва, когато трябваше да тръгна в първи клас, не исках нищо друго освен да получа за рождения си ден докторска чанта. В последвалите три години на началното ми образование така и не ме напусна чувството на тотално разочарование и трудно потискана ярост, задето училището не се оказа това, за което всички ми говореха. Още от първия ден ми беше станало ясно, че не само съучениците ми, но и учителката ми е по-глупава от мен.

Аз сигурно съм единственият човек, когото познавате (или не познавате), който не си спомня името на първата си учителка! Но това е факт. Предполагам, че по-скандално от това е един друг факт, който е, че дори не се срамувам от предния факт! А това, съгласете се, нито едно дете на такава крехка възраст не може да понесе без съответните емоционални последствия!

Бях безобразно дете. Сладко, невинно и едновременно с това крайно ексцентрично и дори зло на моменти. Имах си личен бодигард от по-горния клас (едно съседско хлапе, което тренираше борба), който идваше почти всяко междучасие да проверява дали някой не ме закача; отказвах да ям макарони със захар в училищния стол и вместо това си носех суджук от къщи, а като за капак измислях всякакви интриги, за да скарам съучениците си. И се подигравах на Янко, който беше бавноразвиващ се и имаше говорен дефект.

След като завърших трети клас, нашите ме преместиха в училището, където баща ми беше преподавател по физическо. Голяма трагедия! Успях да избутам четирите години там, благодарение на висококалоричните сандвичи с масло и пържени картофи, които си носех от къщи, и понеже се сдуших с хулиганите и циганчетата от класа ми. И освен това се влюбих във физкултурника на класа, а това беше вече достатъчно условие, за да понеса годините на интелектуално бездействие.

Бях най-умната в класа, пишех сърцераздирателни съчинения, които учителката ми по литература четеше на глас в учителската стая и разреваваше всичките си колеги. Даже пословичния сухар, другарят по физика, който приличаше на Вълчо Камарашев. А аз, осъзнавайки голямата си власт, която имах върху тези емоционално и интелектуално по-слаби от мен хора, направих така, че никой да не забележи, че всъщност по точните науки никаква ме няма. Реномето ми беше непоклатимо! Даже веднъж се стигна дотам, че верните ми поданици, хулиганите от моя клас, съсипаха червената шкода на новия учител по биология, понеже той, какъвто си беше още зелен, не беше наясно с каква нечовешка сила си има работа и се опитваше да й се противопостави със силата на своя дух. Писа ми пет и половина върху урока за колониалните едноклетъчни организми и това беше достатъчен повод да насъскам хрътките си срещу него. После наказаха тях. Но не и мен! Аз бях недосегаема.

После се записах в художествената паралелка на хуманитарната гимназия. И отново, в продължение на цели четири години, не научих нищо стойностно в училище. Дори не се научих да рисувам както трябва натюрморт с ваза и скапани дюли върху надиплена покривка. Нито пък ухото на Давид на Микеланджело, чиято гипсова отливка учителят поставяше върху разкъртен статив в средата на салона по рисуване. В социален план не се прикачих към нито една групичка и ходих на един-единствен купон, от който само помня, че бях с много гадни лачени обувки, които ми убиваха. И едно момче, което се казваше Емил и, макар че беше на нашата възраст, изглеждаше на 35. Пък може и да е бил на 35, знам ли…

Сега като се замисля, най-яркият ми спомен за нещо, научено в училище през този гимназиален период, беше терминът „сиво искърско говедо“. И няколко реда от едно стихотворение на Пушкин. Ама на руски!

Да ми се чуди човек как завърших с отличие гимназията!

В първия си университет отново не се сприятелих с нито един от състудентите си. Но затова пък в първи курс научих какво значи „Патѝмата матѝмата“ (“Чрез страдание към знание”), така че, може да се каже, че последвалите четири години от обучителната ми кариера не са били съвсем напразни. Имах няколко впечатляващи преподаватели, верно, обаче те ми правеха впечатление не толкова с интелекта си, колкото с неакадемичните си навици; имаше един алкохолик, един мегаломан и един сексуален маниак. Дали ще прозвучи странно, ако кажа, че и тримата умряха горе-долу по едно и също време? Ето ми един житейски урок, който се оказа по-ценен от тоновете хартия с изписани под диктовка глупости: Господ рано или късно си събира вересиите.

Понеже между 1991 и 1996 не се интересувах от нищо друго освен да си седя в апартамента с изглед към Старите гробища и да уча чужди езици, след като се дипломирах, реших, че най-после искам да си поживея „по студентски“. Вече бях научила почти всичко, което исках да знам (извънаудиторно, разбира се – както винаги до този момент!) и затова се записах да уча в Американския университет най-вече с цел „да се разпукам“.

Там преподавателите бяха още пó гола вода в сравнение с тези в предишния ми университет, но с тая разлика, че вече не ми пукаше. Пукаше ми само да нося черни дрехи, да пиша превзети стихове на английски и да се науча да пия водка и вино. Запознах се с разни гейове и змейове, изрусих си веждите веднъж (голям провал!) и си счупих крака – пак веднъж. Нямах си гадже в началото, но затова пък си падах по едно момиче от общежитието. Станахме приятелки, бяхме неразделни известно време, обаче след няколко месеца се скарахме, понеже гаджето й се премести в моята стая. Той пък се оказа 14-годишен. Пълна бъркотевица.

И пак нищо не научих.

Обаче взех диплома за бакалавър по английска филология.

В средата на 2000-та година вече толкова ми беше писнало от учебници, домашни, семинарни упражнения и прочее атрибути на обучителния процес (на практика 20 от тогавашните ми 27 години бяха преминали в учене или по-точно в симулиране на такова), че се зарекох повече кракът ми да не стъпи в учебна стая. Гадеше ми се от това! Исках да си лежа под някое сенчесто дърво до края на живота си, да си чета книжка, а млад овчар със завършен трети клас да ми прави кунилингус, след като е обядвал хляб и овче сирене.

Още същата година започнах да преподавам в университета.

Както казах, Господ рано или късно си събира вересиите.

Ето ме значи сега – много години по-късно , след като тръгнах в първи клас. И като се замисля, почти нищо от това, което съм научила през тези години, не съм го научила в училище. Е, не съм го научила и на улицата, разбира се (освен може би как се пише „К*Р ЗА ЦСКА“ със син спрей на гаражна врата). Все си мисля, че ако не бях похабила толкова ценно време в ходене на училище, сега щях да съм още по-умна, отколкото съм. Макар че от това кой знае колко по-голяма полза нямаше да имам – само страданието щеше да е по-силно, предполагам.

А сега ще приключвам, понеже ще ходя да си лакирВам ноктите.

 
 


Повече информация Виж всички