Кой какво иска да стане като порасне

| от Вучето |

Сигурно е заради проклетия Меркурий, който през тази година постоянно бил ретрограден, но в края на годината стана така, че много хора около мен се оказаха без работа. И понеже повечето са представители на Поколението Y, ми стана интересно по какво техните идеи за реализация в живота се различават от моите и тези на другите братя и сестри от предходното поколение Х.

Седнахме (всеки пред своя лаптоп), поговорихме, разменихме мисли и афоризми и накрая стигнах до извода, че всичко, което тези млади хора искат в професионално отношение е… нищо. Обаче да им плащат достатъчно добре за нищото, за да могат да си ходят на концерти на U2 в Прага и Лисабон и да се хранят в хипстърски ресторанти (“био продукти, миди, WiFi, климатик, закачалки, свещи, интимност, обедно меню”). А хората да им разглеждат снимките в Instagram, да цъкат завистливо с език и да казват: “Блазе ти, работиш това, което обичаш. Ми то все едно че не работиш!” Ама те не “все едно”, а наистина не работят. В смисъл, че не копаят лозе, не мелят кафе, не лакират ламинат, не помпат гуми, не разтоварват палета с минерална вода.

Моята наскоро съкратена приятелка Калина (29, необвързана, носи САМО кашмир) е на борсата от два месеца. Когато не гледа сериали, чете с отегчение обяви в jobs.bg. Преди малко ми писа от автобуса за София, където ще се явява на някакво интервю за работа. Каза, че след три часа и 20 минути най-после са взели 90-километровото разстояние и вече наближават Руски паметник. За това време, обяснява ми тя, можех вече да съм на летище Хийтроу и да пътувам с черно лондонско такси за интервю в L’Occitane en Provence, където заплатата ми ще е  35 000 паунда годишно, без бонусите. Обаче вместо това се лашкам три часа и половина в раздрънкан автобус до нашата си столица, за да се явя на интервю за работа, която отсега ме мързи да работя и изобщо няма да харесам (гаранция!). И отгоре на всичко ще получавам по 24 лева на ден, от които 16, 50 ще отиват само за два рома с ко̀ла.

Друг мой приятел, Тони (23, говори френски, немски – без падежите, и знае няколко стихотворения на Лермонтов на руски) списва фешън блог и си търси работа като личен асистент на някой известен стилист и/или фотограф. Стискаме палци да е в Париж, понеже има познати, които да го “изтеглят” там. Питам го какво ще включват служебните му задължения, а той казва: “Да знам кои са Живанши, Соня Рикел, Рик Оуенс и Ели Сааб.”

Друг мой приятел, Андрей (26, зодия Козирог с асцедент Лъв, “много съм сложен като личност”, веган), не се води безработен. В LinkedIn профила му пише, че е “booker”, което, честно казано, не знам какво е. Андрей обаче мечтае да се реализира в друга професионална сфера. Иска да е любовник на пълен работен ден на някой по-висок от него мъж с релефни мускули, джинси с навити крачоли, откриващи фините му глезени през лятото, еспадрили Moschino на флорални мотиви, апартамент в Рио де Жанейро, добра душевност и желание да отгледат заедно в хармонично подредения си дом дете с рижа коса, родено от сляпа сурогатна майка.

На друг мой приятел, всъщност син на мой приятел, Стан Петрофф (“от Станислав Петрински”, 20, учи Международни отношения и политология) засега не му се налага да мисли за професионална реализация, тъй като все още не са му завехнали белезите от пубертетското акне по лицето. Но понеже никак не е глупав, осъзнава, че е добре отсега да хвърли едни карти таро, които да му подскажат бъдещето. Вече си е съставил план-програма за това каква работа ще пасва на темперамента му и която хем да не изисква голямо стресиране и себеотдаване (и в никой случай long working hours!), хем да обслужва по възможно най-ефективен начин пороците му. Ето какво включва план-програмата:

1. Да ме назначат на дипломатическа служба в държава, в която;
–  не се говори на език, който не разбирам,
–  не се чудиш дали проститутките са момчета или момичета преди да си свалят бельото,
–  не е забранено да се ядат прасета.

2. Да ми назначат служебна кола с шофьор.

3. Да ми дадат къща с басейн. Да НЕ Е надуваем!

4. Работният ми ден да започва към 11-11:30 и да продължава, докато не ми се припие (т.е. докъм 15:30 – 16:00).

Разбира се, че и аз мечтая да живея в така описания от Стан идеален свят, в който има такива чудесни неща като дипломатически магазинчета, в които уискито се продава за жълти стотинки, срещи с предприемачи от Абу Даби, които носят подаръци под формата на златни бидета, а главният ангажимент на съпругите на дипломатите е да си разменят рецепти за анти-депресанти, да откриват изложби на некадърни „млади таланти“ и да спят с по-симпатичните стажанти. Само че в този свят няма място за мен. Аз, за щастие или нещастие, завинаги си останах в света на недобре ориентираните професионални неудачници.

 
 


Повече информация Виж всички