По какво йога практиката наподобява огледало на живота?
От над една година ходя на йога поне два пъти седмично. Не го казвам, за да се хваля, а защото над двайсет и пет години бях от онези хора, които казваха :"О, йогата не е за мен"; "Много ми е бавна"; "Тези пози не мога да ги правя".
С времето обаче нещо се промени и то не е че започнах "да ги мога" повече, а беше едно тихо разбиране, че йога е много повече от серия упражнения, разтягания, задържания и... мъчения.
За мен това все повече се превърна в духовна практика, която ми помага да се свържа с дъха и с тялото си. След една от първите ми сутрешни тренировки го чух да ми казва "Благодаря. Толкова имах нужда от това."
С всеки изминал ден научавам, че йога (а и повечето спортове, които се тренират на определено ниво) е един умален модел на света и живота ни.
Буквално тренировъчна зала, в която подготвям тялото и ума си за всичко извън залата. Тя се превръща в място, където да забавя темпото, да чуя себе си, да видя колко можем да постигнем - да разтегна, да задържа, дори колко си позволявам да се отпусна.
Постелката се оказа чудесно място, на което мога да видя къде точно пренатоварвам себе си, къде прекачвам собствените си граници и възможности с риск да се нараня, защото йога никога не иска това от нас.
Йога винаги съветва да слушаме тялото си и да уважаваме лимита на възможностите си.
Научих, че ако не изпълнявам правилно позите или се претоварвам това е резултат от игра на ума, която практиката ми разкрива нагледно.
Обратното също е напълно валидно.
Понякога мога да дам повече от себе си, да остана по-дълго в позата, да разтегна повече, но не го правя. Дори не забелязвам, докато инструкторът не ми обърне внимание, и съм сигурна, че не съм единствена.
Причините са различни - може би не виждаме потенциала си и имаме нужда някой отвън да ни го посочи, да ни насочи, може би не си позволяваме да стигнем до лимита на възможностите си, а може би просто се разсейваме и изпускаме момента.
Колко често това ми се случва и в живота!
Именно тези уроци от постелката можем спокойно да вземем извън залата и да се запитаме:
"Къде давам повече, отколкото мога, и къде не правя всичко, на което съм способна?"
Понятието "йога" е обединяващо за система от физически, умствени и духовни практики и дисциплини, които съществуват в Индия още от III хилядолетие преди Христа. На Запада те стават популярни една през 20-ти век.
Западът променя йога и нейното значение, като извън Индия често тя се практикува не като система, а като отделни упражнения, който да облекчат стреса и дадат на тялото момент на релаксация.
По-рядко се срещат студиа, които да преподават и практикуват и традиционното медитативно и духовно ядро на учението, чиито корени се намират в тантра.
Може би без дълбоко познаване на будизма и тантра, не можем да разберем йога, може би хората от западния свят изобщо не сме способни да я разберем по начина, по който е възникнала, а може би това изобщо не е и необходимо.
Вярвам, че когато човек практикува с дълбочина и намерение, рано или късно всеки ще достигне до онова, от което има нужда.
Хората влизат в залата с различни намерения, някои имат нужда от спорт и раздвижване, други от тишина и спокойствие.
Това, което най-много харесвам в йога е липсата на осъждане и своеобразната политика на ненасилие.
По това тя изненадващо си прилича с нещо, с което на пръв поглед няма нищо общо - с айкидо.
Айкидо е друга източна практика, която придобива широка популярност на запад.
Самото име "айкидо" се превежда като "път на хармоничната сила". Тук отново се съчетават физически и ментални упражнения с духовни практики.
И двете практики целят да ни приближат към просветление и вътрешен мир и го постигат чрез редовно, целенасочено и съзнателно практикуване.
Именно затова виждам йога (айкидо, всеки друг спорт, който ни принуждава под една или друга форма да се изправим пред себе си и собствените си ограничения) като огледало на живота.
А залата/студиото/фитнеса като мястото, където да спрем и да се вгледаме в себе си, макар и за малко.
