Ах, колко обичам да танцувам. Танцувам от сърце. Винаги така съм танцувала. И знам само как се танцува от сърце. Не мога да спазвам хореография. Не мога да се побера в рамка. Сърцето ми не слуша. Колко много обичам и да обичам. Колко любов имам в сърцето си дори не можеш да си представиш. Толкова много, че да не остане място за други незначителни и безсмислени чувства.
Като бях пубер много обичах да си обуя светлозеления широк кариран панталон (най-удобният панталон за танци на света), късия жълт потник, да загася лампите, да усиля музиката, да се събуя боса и просто да танцувам. Танцувала съм така с часове. Сама, на тъмно, само усещане, само красива и чиста енергия. Танцувах, докато не ми свършеха силите и не припадна на дивана без дъх, с учестен пулс, гроги и щастлива.
И до днес много обичам да танцувам. Може би въртележката на живота ми е такава, че вече не мога да си позволя лукса да танцувам в тъмната стая сама с часове. Но това определено не ми липсва. Танците ми сега са различни и не по-малко прекрасни. Все така задължително от сърце. Танцувам с моята малка Алис, моят ангел. Бобо, другият ми ангел, вече не иска да танцува с мен, вече е голямо момче, (уважавам желанието му за лично пространство и естествено чувство за срам, типично за възрастта му), взела съм си танците с него, когато още можех да го вдигам на ръце. Скоро той ще може мен да ме вдига на ръце. Танцувам с третия ми ангел – мъжа ми Миро, докато приготвяме вечерята заедно, когато се разминаваме в коридора, докато всеки шета нещо по къщата, танцуваме и вечер в тъмната стая без музика понякога, танцуваме пред погледа на децата ни, които ни наблюдават отстрани, леко удивени и много щастливи.
Танцувам в колата в задръстването. Аххх, как танцувам на любима песен по радиото в най-голямото задръстване на бул. България и бул. Каблешков рано сутрин. Танцувам, докато творя кулинарни лакомства в кухнята (много любимо занимание, наистина обичам да готвя за любимите хора), или пък като мия чиниите (далеч не толкова любимо занимание) или оправям гардеробното. Танцувам на бюрото в офиса, докато слушам музика и се боря с поредното предизвикателство. Танцувам, когато съм щастлива. Танцувам, когато съм тъжна. Танцувам в съня си. Танцувам под душа. Танцувам с приятелка. Имам една прекрасна приятелка, леко лудичка, леко дивичка (много моята кръвна група, наричам я с любов my-favourite-dance-buddy), с която се случва веднъж в годината да сме на едно парти заедно. И такива танци падат. Малко полудяваме. Трудно се контролираме. Прекрасно е!
Преди време, не помня точно кога, помня, че беше събота вечер, обикновено слушаме музика у дома (или пък зяпаме някое филмче), в случая слушахме това
Бях седнала на пода в хола, обичам да седя на земята с кръстосани крака, затворих очи и просто започнах да танцувам. Отворих ги, когато музиката свърши. Една сълза се беше търкулната и спряла на средата на дясната ми буза. От дете съм така плача ли и сълзите спират по средата на бузите ми (също като перлички, казваше ми мама). Бобо ме гледаше от дивана, чисто, невинно, красиво по детски и ми каза с усмивка: “Мамо, заприлича ми на ангел!”
Дали мога да си мечтая, че наистина чувам сърцето си и съм го оставила да ме води през танца на живота!? Мога ли наистина да бъда толкова смела в мечтите си….
Може би се чудиш защо ти разказвам всичко това. Преди време един великолепен човек, който аз безкрайно харесвам и уважавам – Владо Пенев, ми написа в отговор на едно мое писание: „Благодаря ти и за това, че споделяш вълнението си, защото и това забравихме как се прави – да споделяме, да съпреживяваме, да благодарим и да обичаме!” Аз пък отказвам да забравя. Искам да споделям. Искам да подарявам непоискани усмивки. Да споделям това, което мен ме топли и усмихва… то пък може да запали у теб друга искра, която да стопли теб. И така нататък и така нататък… Като предай нататък.
Това прави музиката с мен!
Кара ме да се рея, да се усмихвам, да искам да бъда добра, да обичам, да плача.
Много е красиво това чувство – радва ме, топли ме, изпълва ме!
Танцувах, докато пишех това…
–
*
Рая е горда майка на две прекрасни ангелчета – Бобо и Алис! Късметлийка съпруга на любящ съпруг – Миро. Приятелка на кане корсото Кайра, и на още вълшебни и специални хора. Обича да лети. Да се рее, все пак е Рая. Да разказва истории и да усмихва хората.
