Един човек изобретил машина на времето и започнал да пътува, обаче не знаел назад или напред е отишъл, защото живеел в Лом. Приятели ми разказаха тази шега преди няколко седмици, а тя ми е колкото смешна, толкова и тъжна. Нищо лично към Лом. Той всъщност може да бъде успешно заменен с редица наши градове.
По различни поводи се сещам за тази шега почти всеки ден.
Така се случва и миналия уикенд, който прекарвам в Балчик на кратка почивка по женски. С приятелката ми решаваме да изберем българското.
Ще си спестя излишното мрънкане за „морския изглед“ от хотела, който на практика, на живо, а не на снимките, е вперен в оживен пътен възел, а отвъд гората от автомобили и неподдържания гъсталак след него на около половин километър с много усилия можеш да мернеш морето. Както и оплакванията от изстиналата, мазна и недопечена храна по ресторантите на първа линия. Или от чалгата, която оглася наоколо през пет кръчми. Или от потъналото в жилещи насекоми и паразити мини голф игрище за деца. Или от потъналите в мрак порутени стълби, по които се стига от и до плажа.
Всичко това са само странични подробности.
За приятното прекарване на човек, казват, най-важни са компанията, желанието, доброто настроение. И действително е така. Ние все пак си прекарваме чудесно. Въпреки всичко. Колкото и странно да е да платиш почивка, за да си я прекараш добре, въпреки нещо. Но с това у нас сме свикнали. Дори малко повече, отколкото е препоръчително човек да свикне.
Между двата града се пътува с маршрутки, неклиматизирани, необезопасени с колани и неразполагащи с багажно отделение. Билети онлайн не могат да се закупят или резервират предварително. „Отивате на място, а там – за когато има“, обяснява дръпнат господин по телефона на един от превозвачите.
Речено, сторено. Все пак отделяме два часа да се разходим до варненската автогара няколко дни предварително и уреждаме въпроса с билетите.
За час разстояние всичко е търпимо, колкото и странно да е тези 30 километра да се взимат за цял
час. На пода седят хора, за които е нямало места.
Автогарата в Балчик се намира на час пеш и на 15 лева с такси от частта за отдих на градчето. Тя е първата ни спирка още с пристигането, за да можем да си закупим предварително билети за връщане и да осигурим, че ще имаме места за прибиране. На място ни уверяват, че трябва в деня на пътя да се обадим и да напомним за себе си, след което можем да хванем маршрутката и от другата, по-близка до мястото ни на отсядане официална спирка на превозното средство, в относително по-централната част на Балчик.
В уречения ден се обаждаме, потвърждаваме и за по-сигурно отиваме на спирката половин час по-рано, след като пътят ни до нея е бил изцяло по шосе. Спирката, разбира се, няма навес, разположена е сред висока до кръста ми трева, отново гъмжаща от насекоми. Маршрутката пристига с малко закъснение, спира до нас, а при отварянето на вратата от вътрешността ѝ започват да се сипят куфари багаж. Помежду тях се намира приклещен допълнителен кухненски стол, който е добавен за човек без място. За нас места няма.
„Какви сте вие и какво да ви правя?“, кара ни се шофьорът. „Нищо не мога да направя, да бяхте отишли като нормалните хора на автогарата“, сопва се той и ни оставя сред нищото на все така официалната автобусна спирка.
От телефона на автогарата не ни вдига повече никой, следващата маршрутка по график е привечер, и не се знае има ли места за нея. Опитваме да се приберем на стоп и искрено разочароваме цели няколко млади шофьори с окачени на огледалото български знаменца и кръстове, когато разбират, че сме пътнички, а не проститутки.
През почти целия натоварен път шофьорът изпреварва при изрична забрана по завоите. Не смеем да му кажем нищо, за да не чуем „на който не му понася, да се изнася“ и отново да останем край пътя.
Прибираме се и влизаме да си вземем нещо охлаждащо от магазина под блока, където за пореден път никой не отговаря на учтивия ни поздрав. Влизам си вкъщи, сядам пред лаптопа и първото, което виждам, е поредна новина за насилие у нас, поощрена със смях, одобрителни коментари и скандали на тема Русия, евро джендъри и вероучение.
Защо просто не сме отишли до автогарата. Защо не сме избрали да почиваме в Гърция. Защо не сме се обадили на някой мъж да ни докара обратно. Защо не сме вдигнали луд скандал на всеки от участниците по веригата, като „то българинът само от това разбира“. Къде изобщо сме тръгнали двете без личен автомобил, все едно не знаем, че тука е така. Предчувствам, че ще чуя тези въпроси, когато разкажа историята на познати. И наистина ги чувам.
Тази история е банална и безинтересна. Разказвам я, защото у нас тя се случва ежедневно, постоянно и навсякъде.
Банализирано е дотолкова, че да изглежда дребнаво и претенциозно от моя страна, че очаквам да е обратното.
„Ти имаш проблем – очакваш нещата да се случват по нормален начин“, обича да ми казва един приятел. Всъщност същия, от когото научих вица за Лом и машината на времето.
За да не се ядосваш всеки път, когато излезеш на улицата, и всеки път, когато отвориш новина, е нужно и възможно само едно – да се научиш да не ти пука за нищо и да не се ядосваш. Или да не четеш новини и да не излизаш на улицата. Да свикнеш, че „тука е така“ и дори да не отваряш дума, че би могло да е и другояче.
„Тука е така“ би стояло добре като девиз върху сградата на Народното събрание. Наред със сентенции като „Тук не е информация“ или „Ресторантът е в обедна почивка“.
Със сигурност ще ни отива повече от „Съединението прави силата“, макар и последното да е самата истина. Просто тук не е така.
Вижте още:
Мило море… колко скъпо си ми ти
