Първото дете, и изобщо най-голямото в семейството, развива по-различни лични качества от по-малките и това е известно на психолозите от десетилетия. Плюсовете и минусите, свързани с позицията на децата в семейството по реда на раждане, често се проявяват по-късно в живота. Те могат да се манифестират в изненадващи възприятия по различни въпроси, но могат и да изкристализират в лични проблеми, които да предизвикат неразрешими конфликти и в крайна сметка да доведат до терапия.
Често първородните деца в семейството са възприемани от близките, роднините и приятелите си като „независими“, „целенасочени“, „отговорни“ и „способни да се грижат за другите“. От най-ранно детство първите деца са призовавани да помагат в отглеждането на по-малките си братя или сестри и тяхното поведение се измерва спрямо отношението им към по-беззащитните.
Докато в живота на по-малките братя и сестри големите играят много важна функция – те се превръщат в техни ранни ролеви модели, от които се учат, имитират, на които се възхищават или които отричат, то за по-големите ролевите модели са възрастните – родителите, учителите, близките.
Психолозите смятат, че по тази причина по-малките в семейството израстват като по-спокойни и по-безгрижни хора – именно защото техният ролеви модел е дете – по-големият брат или сестра.
За първородните обаче животът не изглежда така безгрижно – те се ориентират по възрастните и сами възприемат маниера на по-отговорните и по-зрелите.
Вижте още:
При терапевтичните сесии, предизвикани от различни проблеми в живота, психолозите откриват някои общи оплаквания, типични за по-големите деца в семейството. Ето някои:
Стремеж към перфекционизъм
При появяването на бял свят на първото дете, родителите все още не знаят дали то ще бъде последвано от второ. Затова и при отглеждането му се прилагат всякакви техники на „проба-грешка“, които ще бъдат спестени на по-малкото.
Понякога екстремните стилове на родителство се изпробват основно върху първородното дете, както и всички правила и очаквания. Именно високите очаквания остават силен отпечатък върху по-големите. Възможно е тези очаквания да се завърнат като бумеранг под формата на взискателност и перфекционизъм по-късно в живота.
Перфекционизмът се поражда от очакването на родителите, че първото дете трябва да бъде най-доброто и грешки за него не са позволени. Терапията може да помогне на първородните да осъзнаят корените на тези вярвания и да разберат, че те са заложени още в детството им.
Осъзнавайки семейния натиск, който са възприели много рано в живота си, първородните деца могат да се опитат да се освободят от тежестта на високите си вътрешни очаквания.
Синдром на самозванеца (Imposter Syndrome)
Усещането, че не си достатъчно добър и че в теб всъщност се е настанил един „самозванец“, който не заслужава похвали и високи оценки, е характеристика на вътрешното състояние, което психолозите наричат „синдром на самозванеца“ (Imposter Syndrome).
Това е модел на поведение, при който човек се съмнява в своите позитивни качества, за сметка на тези на другите. Поведението се изразява в прикрит страх, че човекът ще бъде разкрит като „измамник“ или „самозванец“, който всъщност не може толкова, колкото е заявил или колкото другите мислят, че показва.
Когато едно дете израства като свръхкритично и постоянно стремящо се към повече и по-големи постижения, е трудно то да започне да осъзнава, че е достатъчно само по себе си.
В зрелия живот тези усещания могат да се превърнат именно в „синдром на самозванеца“, а психолозите го наблюдават по-често при първородните деца, към които са били предявявани по-високи изисквания от родителите.
Засилена тревожност и неспособност за отпускане и почивка
Много хора, на които като деца им се е налагало да влизат в ролята на „родителя“, когато той е липсвал физически или емоционално, израстват с усещане за засилена тревожност. Това се случва по-често с по-големите братя и сестри, на които се е налагало да полагат грижи за по-малките, поемайки ролята на възрастни в твърде крехка възраст. По-късно в живота те развиват усещания за постоянна тревога за другите хора и усещането, че са длъжни да се грижат за близките си. Според психолозите тази склонност се проявява както при мъжете, така и при жените.
Завист и ревност към по-малките братя и сестри
Според психолозите, по-големите братя и сестри често се чувстват така, все едно са „павирали“ пътя на по-малките и на тях им е по-лесно. Това може да доведе до усещане за завист и негодувание. Някои от първородните завиждат на безгрижието, което изпитват по-малките, може би без да осъзнават, че когато ролевият ти модел е дете – в случая това са били те – тогава животът изглежда по по-различен начин.
Затруднения с търсенето на помощ
По-големите братя и сестри често израстват с убеждението, че не могат да разчитат на никого за подкрепа или че са длъжни сами да се оправят с всички ситуации.
В дългосрочен план това се отразява на работните и личните им отношения. Много често те израстват като хора, които изпитват затруднения да поискат помощ или да покажат слабост. Някои от тях пък не умеят да изразяват добре своите нужди в моментите, в които се чувстват зле.
Разбира се, редът на раждане на децата в семейството не е нещо, което зависи от човека, но начинът да отработваме детските и семейните си травми, включително „невидимите“ такива, е изцяло в нашите ръце. А ако не осъзнаваме достатъчно проблемите си, винаги можем да се обърнем към сертифициран психотерапевт, който да ни посочи начините как да поддържаме добро ментално здраве и успешни връзки с хората около себе си.
Вижте още:
