„Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.“ — „Дюн“ (1965)
Преди няколко дни, при пореден разговор за книги, музика, вяра, с колко лук се готви лещата и дали е по-добре да миришеш на мухъл или на цигарен дим, любимият ми колега ми показа любимия си цитат от любимата си книга. Повторението не е случайно, за някои думи е простено да се употребяват много повече от веднъж. Искаше ли нещо да ми каже, случайно ли се стигна до темата, или просто беше наложително да го чуя, не знам.
Като деца сме чували куп приказки за храброст – рицари, принцеси, дракони, златни ябълки, Свети Георги и змея, триглави лами и прочие пермутации на лица с благородническа кръв, традиционни и безупречни добродетели и митични зли влечуги. Кой с кого се идентифицира е без значение.
Неотменимият развой на събитията води до това, че ако имаме поне базово ниво на емоционалност и самокритика, известен брой години по-късно неминуемо се оказваме в позицията на Нео в трета част на „Матрицата“ – сами и слепи в дъжда, изправени срещу непрекъснато мултиплициращ се враг, чието съществуване самите ние подхранваме. И никой не ни е дал сабя, светлинен меч, магическа пръчка или чук. И най-тъжното е, че сме научени, че в тази битка няма нищо супергеройско и да има зрители е срамно.
Когато се изправиш пред неминуема заплаха, като дебнещ хищник да кажем, инстинктивното усещане за страх подтиква към светкавична реакция – да избягаш, да се биеш или да замръзнеш.
В наши дни като че ли повечето ни страхове, които ни измъчват, не са свързани с непосредствена физическа опасност. Притесненията относно приемането и мястото ни в социума, несигурността в бързо променящия се свят, натискът, който обществото или ние сами оказваме върху себе, породен от идеализирането на фалшивата и празна перфектност, налагана от медии, маркетингови и корпоративни стратегии, масово кино, лайф коучове и прочие форми на публично влияние, могат да предизвикат същата интензивна реакция на страх като осезаемата заплаха.
Нашите лични преживявания също оформят страховете ни. Процес, наречен класическо обуславяне, е отговорен, за това да можем да развиваме фобии или силни реакции, свързани със специфични стимули. Травматичните събития също могат да доведат до стресово разстройство, при което преживяваме отново и отново страха и безпокойството, свързани с минало събитие.
Да признаем това, от което се страхуваме най-много, е може би един личен Еверест за всеки. Едновременно признание за нещата и хората, които са ни наранили най-много в миналото, и откровен поглед към това, което е най-важно за нас. Хората споделяме много подобни страхове, защото обикновено намираме смисъл и цел в едни и същи неща.
Та, да, ако ви липсва истински жегваща тръпка или искате да направите нещо много смело, не е нужно да тичате до най-близкия мост и да търсите бънджи. Просто се запитайте какво наистина ви плаши. Бъдете сълзливи, объркани, неловки, трогателни, сурови и честни. Дори и да вярвате, че сте сбъркан неудачник в собствена категория, истината е, че повечето ви страхове са напълно легитимни, разпространени и се свеждат до няколко основни категории.
Хората са биологично и еволюционно предопределени да живеят свързани със себеподобните си – това ни е позволило да просперираме като вид през последните 250 000 години. Нашето оцеляване е било толкова зависимо от наличието и помощта на другите, че дори днес усещането за отхвърляне и изоставяне активират центровете на страха в мозъка ни. Проучвания разкриват, че отхвърлянето и социалното изключване също въздействат на рецепторите за физическа болка в мозъка ни – така че, когато казваме, че разбитото сърце боли, не сме далеч от истината. Страхът от отхвърляне често има дълбоки корени, които можем да проследим чак до детските години или отдавна отминали травматични моменти.
Коренът на проблема е осъзнаването на пълната липса на контрол – нямаме власт над чувствата или поведението на другите. Плашещо е да допуснем хора близо до себе си, осъзнавайки, че биха могли да раздробят самооценката, вярата и радостта ни на малки парченца по всяко време, ако пожелаят. Винаги можем да се откъснем от емоционално обвързване с другите и да заемем позиция на издигнат безпристрастен наблюдател на човешките слабости и страсти, но това просто заменя един вид болка с друг.
Не трябва да забравяме, че липсата на контрол над чуждото отношение обикновено означава също и че отговорността и вината за това, което другите правят, не е наша. Отхвърлянето не е определящо за нашите качества и стойност, това е просто отговор на конкретна ситуация или контекст. Това, разбира се, по никакъв начин не прави болката по-малка, но в дългосрочен план, може да ни помогне да се избавим от много излишен емоционален товар като ненужен срам, самообвинения и доброволна социална изолация.
Един от парадоксите на съвремието ни – западното общество възторжено припява мантрата за самодостатъчност и независимост и същевременно с това, отвсякъде налага образа на човека с много приятели, купища познати, идеално семейство и бурен социален живот като образец за нормалност. Източното, от друга страна, е все още до голяма степен в плен на патриархата и отрича стойността и смисъла на индивида, който не се намира в някаква характерна патриархална или йерархична обвързаност – традиционна семейна, родител-дете или дори шеф-подчинен.
Заедно с това, на огромна почит са безогледният индивидуализъм, яростната амбиция и незачитането на каквито и да било правила и социални норми. Ако имаше законова забрана за нарушаване на чуждите житейски граници, за неуважително поведение и безпричинно нараняване на чувствата на околните, проблемите със Закона за движение по пътищата щяха да ни се струват песен.
Страхът от самотата също е реален и биологично обусловен. Въпросът обаче е далеч не само еволюционен. Вероятно всеки от нас има в живота си поне един човек, когото е обичал и обича безгранично, с детинска радост и чисто вълнение, без условности, рамки и етикети. Такъв, с когото е преживявал мигове на абсолютна сдвоеност, споделеност и близост, като думите, мястото, контекстът и характерът на отношенията са без всякакво значение. Някой, който в цялата гняс, кал и безнадежност може да го накара да потърси гроба на Ницше и да му каже, да си завре мнението за това кой е мъртъв в една характерна част от тялото, която евфемистично наричаме с наречие за място. Аз имам цели трима такива, сигурно е късмет.
Та, да, едва ли ценим нещо повече в живота си от обичта, подкрепата и грижата на близките си хора и реалните, въплътени моменти, които изживяваме с тях. За съжаление, животът в съвременните общества не насърчава тази дълбока свързаност. За мнозина страхът от самотата е наистина via dolorosa и влияе пагубно върху решенията им и цялостното им благосъстояние. От една страна, стои изборът да се поддадем на желанието да заглушим чувствата и потребностите си и да се изолираме от другите, с което да превърнем самотата в самоизпълняващо се пророчество. От друга – да се примирим с компромисни ситуации и взаимоотношения, което също е един вид натискане на mute бутона.
Преди десет-петнадесет години може би щях да напиша, че е нужно да се гмурнете силно, смело, напълно и открито в отношенията си с другите, като рицар в битка с огнедишащ змей; сега бих казала: гмурнете се, както можете. Неловко, странно, предпазливо или прибързващо, както можете, вашите хора са някъде там и колкото и да не ви се вярва. те също ви търсят и имат нужда от вас, дори и да не го знаят още. Два от най-важните уроци, които съм научила като възрастен са да се извинявам, когато съм сбъркала, и да изисквам същото отношение към себе си; да показвам на другите какво означават за мен, дори и ако езикът ми не може да се пречупи да го каже или техните уши – да го чуят.
Уязвимостта и честността в отношенията не са порок; наскоро един от гореспоменатите трима човека ми каза: „Кога ти се е случвало да научиш за гадостите, които някой е преживял и да го заобичаш по-малко?“. Научете се и да обичате себе си повече заради това, което сте, а не само това, което постигате. По този начин никога няма да бъдете наистина сами. По думите (ще ме прощавате за поредния цитат) на група момчета от един английски град, известен още с пристанищата си и футболния си отбор : „…for well you know that it’s a fool who plays it cool by making his world a little colder“.
Може би най-големият бич на съвременния човек, стоящ в основата на всичко, споменато досега, и още куп страхове, комплекси, задръжки и поведеченски отклонения. Цялата ни ера на книги за самопомощ, социални медии, корпоративни и маркетингови стратегии, инфлуенсъри, консумеризъм, политическата ни система, всички средства за масово влияние и форми на обществено алтер его, стоят срещу нас като треторазрядна порно актриса (или като една митична преподавателка по Гражданско право в Софийски университет) и повтарят : „Още!“.
Отвсякъде ни се повтаря, че можем да постигнем всичко, само ако … И не само, че можем, ами и сме задължени. Постоянно сме бомбардирани от натиска да живеем според надеждите и мечтите на себе си или на другите. „Имате само един живот – накарайте го да се брои“ … по дяволите, опитвам се, добре!
Да не говорим, че обществото прокарва някои доста ограничени и нездравословни идеали, когато става въпрос за успех. Опитите да се впишем в тези очаквания могат да ни костват много сили и енергия, а понякога и да ни направят откровено нещастни. Страхът, че сме неспособни да осъществим това, което се очаква от нас, често надделява и над изтощението, и над неудовлетвореността.
Страхът от провал вероятно е възпрепятствал откритията на много чудни умове. На изобретателя на парния локомотив е казано, че влакът е твърде опасен, тъй като хората могат да се стопят при толкова високи скорости. Още повече, нагласата към неблагоприятен развой на събитията е нещо, което често се корени в ранното ни възпитание. Родители с фиксирано мислене и строги изиксвания, възпитават от своя страна изискващи деца, които трудно приемат несъответствия в плоскостта очаквания-резултат. Отгледаните с нагласа за развитие, са по-склонни да вярват в развитието на способностите си чрез усилия и уроци, при това далеч не само тези от училище. Тази перспектива насърчава устойчивостта и любовта към ученето, което прави неуспехите по-малко плашещи и травмиращи.
За да се преборим със страха си от провал, на първо място трябва да осмислим как наистина изглежда успехът за нас, защото това всъщност е различна концепция за всеки. Да отделим малко време, за да обмислим най-лошото, което може да се случи, ако се провалим. Често, когато обективно анализираме страховете си, осъзнаваме, че потенциалните резултати не са толкова катастрофални, колкото си представяме. Осъзнаването, че можем да се справим с най-страшния сценарий, може да обуздае уплахата.
Провалът е там и дори не ни дебне; чака ни най-спокойно и открито. Не можем да го избегнем или да се предпазим от него. Дори и да живеем спрямо собствената си истина и да не сме склонни да поемаме рискове, той ще се появи, и най-доброто нещо, което някога можем да постигнем, е да се опитаме да се научим как да го посрещнем с любопитство и смирение. Дотогава ревът, гневът и самобичуването също вършат работа, стига да не прекаляваме с тях и да намерим сили пак да изпълзим от черупките си.
Справянето със страховете ни невинаги е рицарско дело, няма и нужда да бъде. Битката на открито поле в съвременния ѝ вариант – излизането от зоната на комфорт, от която всички искат да ни изгонят повече, отколкото Боби Михайлов от БФС, невинаги работи или поне невинаги сме узрели за това. Живоът не е спринт, а маратон и битките ни обикновено не са достойни не само за приказки, а дори и за коледен филм на Hallmark или както се казва сега въпросният канал. Но е важно да помним, че не омразата, а страхът е обратното на любовта и това също го знам от любимия си колега, който няма да прочете този текст, и слава Богу, понеже и сама зная, колко мелодраматично звуча на места. В края на краищата, всеки води сам войните си и избира средствата за това.
Вижте още:
Тълкуване на Закона за защита от домашно насилие по македонски
