В края на живота си авторът на „Моби Дик“ Херман Мелвил написва книга, наречена „Довереникът“ Неговият маскарад“. Романът се развива на борда на параход и е колекция от скици на измамници, измамници и глупаци. В света на Мелвил хората се делят на три вида: доверчиви измамници, подозрителни циници и откровени лъжци. Не е нужно да сте чели романа, за да есе досетите как завършва – доверчивите остават последни. Сдъвкват се и се изплюват. Всеки глупак с пари скоро обеднява.
Хората лъжат през цялото време. Вероятно сте лъгали съвсем наскоро, като се има предвид, че повечето от нас лъжат около 30 пъти на ден. Лъжата е един от най-важните трикове, с които разполагаме, за да имаме предимство един пред друг. И така, човешката комуникация често включва един вид надпревара от неистини. Хората се опитват да ви измамят, а вие разработвате инструменти, за да хванете блъфовете им. Хората опитват да ви рекламират и продадат нещо, вие опитват да не го купите.
Това накара някои философи и психолози да създадат идеята за „епистемична бдителност“. Епистемичната бдителност е аргументът, че притежаваме арсенал от инструменти за идентифициране и разкриване на лъжи. Хората развиват набор от когнитивни механизми за епистемична бдителност, насочени към риска да бъдат погрешно информирани от другите. Имаме вграден детектор на лъжата.
Има две направления в аргумента за епистемичната бдителност. Първият е, че възрастните непрекъснато калибрираме мнението си за колко надеждни смятаме другите. Склонни сме да ги приемем като честни до доказване на противното. С течение на времето, ако някой излъже или сбърка нещо, ние калибрираме нашата епистемична бдителност. Казваме си „добре, Сашо не разбира от политика, значи вече няма да питам него по въпроса“ или „Цвети не каза откровено какво мисли по темата, по която ѝ поисках съвет, вече ще се съветвам с други хора“.
Второто наблюдение е, че децата се научават много рано на кого да се доверяват и на кого да не вярват. Психологът Паскал Бойер отбеляза, че бебетата са чувствителни към разликата между опитни и начинаещи хора. По-късно малките деца използват признаците на компетентност, които наблюдават у другите, за да преценят изказванията на различни хора и не се доверяват на тези, които са грешали в предишни случаи, или на тези, които изглеждат решени да експлоатират и манипулират другите.
Следователно аргументът гласи, че хората се раждат с определено умение или бдителност да търсят истината вместо лъжата. Ние всички имаме епистемична бдителност.
Философът Джоузеф Шийбър смята, че тук нещо не е наред. Той не оспорва факта, че сме бдителни – доказателствата изглежда сочат именно това. Той обаче оспорва идеята да наричаме това епистемична бдителност.
Проблемът според него е, че хората са показвали, отново и отново, че са особено лоши в разграничаването на истината от лъжата. Въпреки многото десетилетия изследвания, констатациите са забележително последователни в демонстрирането, че хората са доста лоши в откриването на измама. Ако имаме вграден детектор на лъжата, той е изключително неточен, често се изключва и обикновено се разсейва от други неща.
Освен това не сме много добри в определянето дали някой е компетентен. Две проучвания – от 1996 г. и 2005 г. – показват как хората използват неепистемични фактори, за да определят дали някой е добър в работата си. Погрешно смятаме, че някой с правилното лице е компетентен или че някой, който ходи, говори и се държи по определен начин, притежава определени способности. В действителност нито един от тези фактори не отговаря достоверно на компетентността или надеждността.
И така, ето кои два факта ни останаха. Ние сме бдителни за това, което хората казват, но нашата бдителност не се основава на епистемични причини. И така, какъв вид бдителност е това?
Именно Шийбър измисля израза „тезата на Ницше“. Той твърди, че „нашата цел в разговора не е основно да получим правдива информация, а да се самопредставим“. С други думи, ние приемаме или отхвърляме твърдения, основани на утилитарни цели, а не на тяхната истинност. По думите на Ницше ние ще приемем и ще търсим истината само когато тя има „приятни и желани от нас последици“. Обратно, ние сме враждебни към потенциално вредни и разрушителни истини. Нямаме епистемична бдителност, а макиавелистка.
Има още едно важно наблюдение за съвременното общество, което може да придаде достоверност на идеите на Шийбър: популярността на теориите на конспирацията и фалшивите новини. Ако епистемичната бдителност беше вярна, ние всички щяхме да проверяваме фактите и да отхвърляме конспиративните такива през цялото време. Но ние не го правим. Когато харизматичен или завладяващ оратор изнесе изявление, ние го приемаме много по-често въз основа на това как реакцията ни ще ни накара да изглеждаме. Ще кимна, ако другите кимат. Ще го приема, ако запазва социалния ми статус.
Тезата на Шийбър повдига важни въпроси не само за философията, но и за правото. Например, ако не сме настроени да търсим и предлагаме истината, то колко достоверни могат да са едни свидетелски показания? Това важи и за нашите социални взаимодействия. И за това, което четем, чуваме или виждаме онлайн. Добре е да си даваме сметка, че всъщност не ни пука твърде много за истината. Много по-често сме загрижени за други, неепистемични неща.
Вижте още:
