(Досега в приключението из Париж, наречено „И прости ей така“ – Епизоди 1, 2 и 3…)
Предполагам, че тази наша парижка екскурзия можеше и да завърши успешно в крайна сметка, ако се бяхме придържали към простата диета на Кари Брадшоу от чийзбургер, голяма порция картофки и Космополитън. Но не! Защо ни трябваше през четвъртата си вечер да се натъпчем като дойни крави с марокански манджи, „деликатно овкусени с богата палитра от екзотични подправки“, както ни бяха представени от сервитьора ни, Юсеф. Деликатно, ама друг път! То не бяха паници, преливащи от пикантни маслини, люти чушки, чили сосове, хариса* …
Първите позиви за спешна евакуация към санитарния възел идват малко след като Юсеф сервира осмото ястие.
Палачинки багрир**.
– Аз повече не мога, – заявява Кристина и се отпуска с тягостно хриптене назад, върху кичозните плюшени възглавници, сплесквайки ги с телесата си до формата на гореспоменатите палачинки.
Би засича погледа му и на свой ред хвърля по приятелски окуражителен такъв на Кристина, с който сякаш иска да каже: „Моля ти се, сестро, стегни се и излапай пустата палачинка, за да не ме излагаш през човека“.
После чуваме как стомахът на Марето подозрително къркори. След още няколко минути и моят започва да му приглася. Нещата не звучат на добре. За да не кажа направо, че звучат на сране.
За наш късмет, както и за късмет на обслужващия персонал на ресторанта, успяваме да стигнем до квартирата преди да започне голямото чревно неразположение. Ако кажа, че картинката към два след полунощ наподобява Помпей след изригването на Везувий, изобщо няма да преувелича. Проблемът обаче не е толкова в разстройството, колкото във факта, че се случва едновременно на четири жени, делящи една тоалетна. В нетолерантната си ярост крещим на Божка да ходи да осира тоалетната на новия си любим, вместо да заема място в нашата, но като я гледаме как скимти и повръща червена леща на фонтани, решаваме да не бъдем толкова строги спрямо нея.
Голяма част от предпоследния си ден в Париж прекарваме разпльокани по диваните в квартирата, понеже не смеем да се отдалечим на повече от десет метра от тоалетната.
– Срамота е да не идем до Айфеловата! – осмелява се да каже по едно врема Би, при което получава три погледа „Я да видим кой ни докара до това дередже!“.
– Или поне да излезем да хапнем нещо, че ми прималя.
Вижте още: Париж „за мишките и хората“ – как френската столица се опитва да живее с гризачите
Пак тя се изказва. Хич не е съобразителна тая жена – говори за въже в къщата на обесения. Не знам за другите, но аз лично не възнамерявам да ям през следващите пет дни.
Все пак успяваме да надигнем глави (и гъзове!) някъде към пет следобед. Понеже пак не постигаме разбирателство как да прекараме заедно следващите няколко часа, се разцепваме като синовете на Хан Кубрат. Една част от нас (Би) отиват да се катерят по железариите на Айфеловата кула, друга част (Марето и Кристина) – да се снимат пред опожарената Нотр Дам, а трета част (аз) – да си купуваме нови гащи, че вече не са останли за сменяне.
Виж какво нещо е животът, братче – на Божка ѝ трябваха не 15 години, а 15 минути, за да я намери. Възнамерявам обаче да не споменавам тоя факт на Емил, за да не се разстрои – и без това с тая неговата крехка душевност и спорадични изблици на хипохондрия прекарва повече време по кабинетите на психоаналитици и на скенери, отколкото в правене на секс с потенциални сродни души.
Емил ме посреща на изхода на метро станцията „Едга̀р Кинѐ“ с разтворени обятия. Разменяме четири въздушни цунки по бузите, досущ като парижани.
– Bon soir, mon amour***, как си?
Как да съм, мамка му – с две кила по-лека след снощи! Ама засега не възнамерявам да влизам в гастроентерологични подробности, затова отговарям само с „Мани-мани“.
Запътваме се към близкото кафене „Бохем“, но понеже вече е започнал „щастливият час“, едва успяваме да си намерим една свободна кръгла масичка с размер колкото пудриерата ми. Затова и когато ни донасят бутилката вино, две чаши и един пепелник, аз моята чаша трябва да я крепя едва ли не на главата си – досущ като ония пакистанки от пустинята Тар, дето балансират делви-десетлитровки на техните.
– Merdе****! Съвсем забравих, че съм си чукнал срещичка в Grindr***** с един учител по природни науки. Имаш ли нещо против да му текстна да мине оттук да ме вземе? Тъкмо ми пише, че бил съвсем наблизо.
Е браво! Аз съм прелетяла от другия край на Европата, за да го видя не в прозорчето на FaceTime, а на живо, а той да препочете компанията на някакъв непознат, само защото нуждите на пениса му са с преимство! Тъкмо си отварям устата, за да му кажа, че той е merde, когато дрехите ми започват да вибрират – добър знак, че не са ми откраднали мобилния в метрото.
– Каква е драмата? – питам аз, понеже си знам, че щом някоя от трите ми звъни, а не пише във Viber групата ни, значи въпросът е от деликатно естество и обикновено е свързан с някакво драматично събитие от семи-пандемичен тип.
– Така. Писах на Азиз да се видим тая вечер у тях и евентуално да се опознаем по-интимно преди да си тръгнем утре от Париж, обаче той почна да увърта. Каза, че имал друга среща, която нямало как да отмени, но да не се разстройвам, щял да дойде да ме види в България още другия месец. Ти нали списваш рубриката за секс и връзки в оня сайт, Мамата, Мамката… как беше… та си помислих, че ще знаеш най-добре какво, да му се не види, става. Лъже ли ме, игрички ли играе? Или няма причина да се съмнявам в искрените му намерения спрямо мен, понеже нали го видя вчера какъв е широкоскроен, забавен, непринуден… направо душа човек! А и сметката плати, което едва ли го е затруднило, разбира се, при положение, че е пилот на Air France, но все пак, нали, жестът е важен.
Но вместо това се чувам да ѝ давам възможно най-непрофесионалния съвет, а той е: „Душа, да вземеш да се научиш да готвиш пиле с хариса, понеже ми се дава, че до няколко месеца ще си булка на …“
В тоя момент в полето на периферното ми зрение влиза една мъжка фигура, която се навежда към Емил и чувам как двамата си разменят четири цунки. По парижански.
– Вуче, запознайте се!
Както съм още с телефона на ухото, се обръщам и поемам подадената ръка, на косматия безименен пръст на която блести масивен златен пръстен със зелен камък голям колкото джанка. Мале, откъде ми е толкова познат? Проследявам продължението на дланта и о, shit!, оказва се закачена за торса на…
– Булка на Азиз? – чувам обнадеждения глас на Би отсреща. – Наистина ли така ме виждаш?
Е колко да е булка на Азиз при положение, че човекът най-вероятно ще прави секс с моя гей приятел по-късно тая вечер. Ама пък от друга страна какво знам аз за любовта в Париж – това, че пиша за клиторни оргазми не ме прави експерт по човешките и още по-малко по мултикултурните отношения между народите.
Азиз ме гледа опулено и явно е забравил всичките езици, които се хвалеше вчера, че е научил, докато е обикалял със самолетите по целия свят.
– Ама вие да не се познавате случайно? – Емил недоумяващо поглежда ту мен, ту него. Ту мен, ту него. Ту мен… Така де, демек конфузна ситуация.
– Не, не, – побързвам да кажа, без да свалям очи от надутото като на жаба-кекерица лице на мултикултурния, мултифункицонален любовник. – Просто ми напомня на един пилот, с който ходех едно време.
По метрото на път за квартирата една подмолна саркастична сълза се стича по лявата ми буза.
Ърнес Хемингуей е казал, че има само две места на този свят, където човек може да бъде щастлив – у дома и в Париж.
Седим си четирите приятелки всяка закопчана на тесничката си седалка в самолета за София, сред писъци на бебета и оригвания на любители на бирата, мълчим си и си мислим колко не ни се връща у дома. Но пък и в Париж не ни се връща… Поне не в скоро време. И не мога да не се запитам: Възможно ли е гениалният писател да не е бил прав и да има трета опция за щастлив живот?
Изваждам от раницата си опърпания си стар бележник за мъдри мисли и старателно си записвам: „Не следвай съветите за щастие на хора, които са се гръмнали в главата“.
* Пикантен лют сос, популярен в кухнята на страните от Северна Африка.
** Типични марокански палачинки от царевично и пшеничено брашно, характерни с малките си дупчици.
*** Добър вечер, скъпа. (фр.)
**** По дяволите! (фр.) В буквалното си значение думата означава “лайно”.
***** Социална мрежа за онлайн срещи, таргетираща изключително представителите на гей общността.
Вижте още:
