Съвсем нормално е да виждаме бащи да бутат количка в парка, да си играят с децата си в тревата, или с едната ръка да опитват да ги нахранят, докато с другата крепят телефона си на ухото в опит да проведат служебен разговор. Сред бозайниците обаче такова бащино поведение изглежда необикновено.
По думите на Лий Гетлър, антрополог в унивеситета Нотр Дам, човешките бащи участват във форми на грижа, които ги отличават от почти всички други бозайници. Бащите и родителите като цяло са полето на изследване на Гетлър. Той и други учени са открили, че ролята на бащите варира значително в различните култури и че наблюдението на бащинското поведение сред някои животински видове може да даде полезна представа за нашето собствено еволюционно минало.
Все пак остават много мистерии за това как човешките бащи са развили своята особена, силно ангажирана роля, която включва дори и хормонални промени, съпътстващи бащинството. По-задълбоченото разбиране на как се развива ролята на бащата еволюционно и защо бащинството има значение както за самия родител, така и за децата, може да бъде от полза за семейства от всякакъв вид.
„Ако погледнете други видове бозайници, ще видите, че ролята на бащата често се изчерпва до осигуряването на сперма“, твърди Ребека Сиър, еволюционен демограф и антрополог в Лондонското училище по хигиена и тропическа медицина. Майките носят тежестта на грижата за децата при повечето животински видове. Рибите правят изключение – повечето изобщо не се грижат за малките си, но грижовните родители обикновено са бащи. А двойките при птиците са известни със съвместно родителство.
Дори сред маймуните, нашите най-близки роднини, повечето бащи не правят много.
Това означава, че майките са натоварени с всички отговорности по отглеждането и трябва да отделят значителен период от време за бебетата си, за да са сигурни, че могат да се погрижат адекватно за тях. Дивите шимпанзета например раждат на всеки четири до шест години; орангутаните чакат шест до осем години между поколенията си от малки.
Предците на хората обаче се отличават с различна стратегия. Майките започват да получават помощ от своята общност и роднините си, включително бащите. Това ги освобождава достатъчно, че да могат да имат повече бебета, по-близо във времето едно до друго – средно на всеки три години в днешните неиндустриални общества. Според Гетлър тази стратегия е част от историята на еволюционния успех на хората.
Някои улики към еволюционната история на бащинството буквално са записани в молекулите на човешките тела.
Гетлър работи върху дългосрочно проучване на мъже във Филипините, събирайки биологични данни от тях в началото на 20-те им години и проследявайки ги пет години по-късно. Той и колегите му установяват, че мъжете с по-висок тестостерон в началото на 20-те си години са по-склонни да имат партньори и деца в по-късния проследен етап. Но тези нови татковци вече нямат толкова висок тестостерон – той е спаднал драстично, особено ако у дома има новородено. След като най-малкото дете в дома проходи и започне да става по-самостоятелно, тестостеронът при бащата започва отново да се възвръща към по-високите си стойности.
Тестостеронът е свързан с чифтосването и състезателното поведение при мъжките животни. Потискането му може да е начинът на природата да подготви бащите да си сътрудничат с партньорите си и да се грижат за децата, презюмират изследователите. Въпреки че грижовните бащи са рядкост сред бозайниците и изобщо сред повечето други животни, много от тях могат да бъдат намерени сред птиците – и при тях също се наблюдава спад на тестостерона.
Пролактинът е друг хормон, свързан с бащинското поведение при птиците – този път любящите птичи татковци имат повече от него – и някои проучвания намекват за подобен ефект и при хората. Въпреки че имаме само далечна връзка с птиците, еволюцията може да е използвала едни и същи механизми, за да насърчи бащинското поведение и при двата вида. По-доброто разбиране на тези механизми може да ни помогне да научим как се е развило бащинството.
Ако разберем физиологичните пътища, които са в основата на грижите при останалите видове, можем да видим дали същите признаци се срещат при човешките бащи, вярва Гетлър.
Нека видим как стои въпросът при нашите „роднини“ горили.
Някои улики за произхода на привързаното бащинство идват от нашите близки роднини, приматите. Стейси Розенбаум, биологичен антрополог от Мичиганския университет, изучава диви планински горили в Руанда. Тези горили предоставят интригуващи следи относно произхода на бащите маймуни, както твърдят Розенбаум и Гетлър.
Планинските горили са вид източни горили. Те се различават от западните горили – отделен вид, по-често срещан в зоологическите градини – по своето местообитание и по диетата си. Розенбаум се интересува повече от друго нещо, което отличава планинските горили, а именно че децата прекарват много време около мъжките екземпляри.
Вижте още:
Тези мъжки може да бъдат или да не бъдат техните биологични бащи. Мъжките планински горили изглежда не знаят и не се интересуват точно кои малки са техни генетично. Но почти всички екземпляри толерират идеята да се занимават с деца. За разлика от всяка друга голяма маймуна, която е била изследвана в дивата природа, тези мъжки – два пъти по-големи от женските, с огромни мускули и зъби – са детегледачи. Някои държат децата на ръце, играят с тях и дори спят гушнати заедно.
Това мъжко поведени може да защити невръстните горили от хищници и ги предпазва от убийство от страна на нахлули мъжки.
Друга важна полза може да бъде социалната.
Младите горили, които са обгрижвани от възрастен мъжки, могат да усвоят социални умения както човешките деца от своите връстници в детската градина. Освен това изследванията показват, че социалните връзки между младите горили и възрастните мъжки индивиди продължават, докато тези деца растат.
Друг показателен знак за това как мъжките горили обгрижват младите в своята група идва от скорошен документ за млади планински горили, чиито майки са починали. Загубата на майките им не е увеличила риска от ранна смърт, установяват изследователите, нито пък от други негативни последици върху здравето им. Връзките на сираците с други в тяхната група, особено с алфа мъжкарите, изглежда ги предпазват от лоши ефекти.
Мъжките планински горили не са единствените примати, които се привързват към деца.
Възрастните мъжки макаци също прекарват време с малки. А мъжките павиани създават „приятелства“ с женските и техните малки, които често (но невинаги) са техни собствени потомци. Тези поведения не коства почти нищо на мъжките примати. Така че, докато мъжете дават тласък на собствените си деца за оцеляване, нищо не ги спира да го направят и за останалите невръстни индивиди в групата си.
Гледането на деца може да е от полза за мъжките екземпляри и по друг начин: като ги направи по-привлекателни.
„Една от нашите спекулации е, че женските всъщност предпочитат чифтосване с мъже, които общуват много с деца“, разказва Розенбаум. Тя е открила, че мъжките горили, които отглеждат повече деца на по-ранен етап в живота, стават и бащи на много повече деца, когато пораснат. Макаците също изглеждат по-привлекателни за жените, ако са прекарали повече време в общуване с деца.
В миналото антрополозите са приемали, че бащинското поведение може да се развие само при моногамни животни. Видове като планинските горили обаче подкопават това предположение. Те също така показват, че – противно на някои по-стари схващания – мъжките животни не трябва да избират между изразходването на енергията си за чифтосване или родителство. Изглежда, че грижата за децата може да бъде и начин за намиране на партньор.
Изследвания сред хора, на бащи и доведени бащи, намекват за същата идея.
Много млади мъже доброволно се привързват към деца, за които знаят, че не са техни, казва Кърмит Андерсън, биологичен антрополог от Университета на Оклахома. Тази емоционална инвестиция може да изглежда парадоксална от еволюционна гледна точка. Но изследванията на Андерсън показват, че мъжете се ангажират доведени деца и дори в биологични деца отчасти като инвестиция в отношенията си с майката. Когато тази връзка приключи, бащите обикновено стават по-малко ангажирани.
Човешкият баща, който се грижи за децата или доведените си деца, е различен, разбира се, от животните, които просто оставят децата да се мотаят наоколо. Но Гетлър и Розенбаум се чудят дали собствените ни предци са имали подобни навици като разглжданите маймуни. Под еволюционния натиск, пред който са изправени, тези емоционални наклонности към децата може да са се развили в отдадено бащинство.
Бащинските роли при хората, разбира се, варират значително.
Не всички бащи обичат или дори присъстват в живота на децата си.
Но това не засяга непременно основното оцеляване. В документ от 2008 г. Сиър и съавторът Рут Мейс се интересуват дали рискът от смърт е по-висок при децата с отсъстващи бащи. Те разглежат данните за преживяемостта на децата от 43 проучвания на популации по целия свят, предимно при общности без достъп до съвременни медицински грижи. Откриват, че в една трета от проучванията, разглеждащи бащите, децата имат по-добри шансове за оцеляване в ранното детство, когато баща им е наоколо. Но в останалите две трети децата без бащи се справят също толкова добре. За сравнение: всяко изследване на деца без майки установява, че е по-малко вероятно те да оцелеят.
Ролята на бащата е важна, но не и чак жизненоважна, обобщава Сиър. Тя по-скоро подозира, че жизненоважни са конкретни действия и функции, които бащата изпълнява. В негово отсъствие, други в семейството или общността могат да го заменят. Именно това е жизненоважното в социалната група.
Каква са обаче тези действия и функции?
В исторически план, казва Гетлър, антрополозите са гледали на бащинството като на „осигуряване“ – буквално носене на месото вкъщи. В някои общности за търсене на храна по-успешните ловци също стават бащи на повече деца. Но Гетлър се надява да помогне за разширяване на определението за баща. Изследванията показват, че бащите могат да играят важна роля в пряката грижа за децата си, например в обучението на децата на езикови и социални умения. Бащите също могат да помогнат на децата си, като култивират здравословни взаимоотношения в своите общности, казва Гетлър. Когато става въпрос за оцеляване, екипната работа може да е от ключово значение.
Работата на бащата също така варира в културно отношение.
Например в Република Конго Гетлър работи с две съседни общности. Бондонго са рибари и фермери; те ценят бащите, които поемат рискове, за да спечелят храна за собствените си семейства. Техните съседи, Ба-Яка, са събирачи на храна, които ценят бащите, споделящо ресурсите си и извън семействата си.
Според Сиър, на Запад имаме идеализация на нуклеарното семейство. Разчитаща на себе си, обичайно хетеросексуална двойка, в която бащата се грижи за издръжката и логистиката, а майката се грижи за децата. В световен мащаб оваче семейства като това всъщност са много редки.
Биологичните родители на дете може да не живеят ексклузивно заедно, цял живот заедно или изобщо заедно, пише тя в скорошен документ. Грижата за децата и храната могат да идват от всеки от родителите или от нито един от двамата. Сред химба от Намибия, например, децата често са отглеждани от разширено семейство.
Вероятно ключовата определяща характеристика на нашия вид е нашата поведенческа гъвкавост, заключва Сиър. Ако приемем, че определени роли са „естествени“ за бащите или за майките, това може да накара родителите да се чувстват изолирани и стресирани. Тя се надява, че изследванията могат да разширят разбирането ни за това каква е ролята на бащите и какво представлява човешкото семейство. Това може да помогне на обществата да подкрепят по-добре семейства от всякакъв вид – независимо дали имат бащи, които силно ангажирани с отглеждането и възпитанието на децата, бащи, които са на риба и на бира с приятели във всеки свободен момент, или генерално отсъстващи бащи.
Изводът от работата на Сиър е, че е желателно да възприемем много по-неосъдителен поглед върху човешкото семейство и видовете семейни структури, в които децата могат да процъфтяват, за да подобрим средата и психичното здравето за майките, бащите и децата едновременно.
Вижте още:
„Само да разбере баща ти и ще видиш ти“: Не, това е не е съвременният татко
