Има жени, които са силни, категорични, уверени в себе си, амбициозни, готови на всичко, шумни и ярки. А има други жени, които сякаш са незабележими. Те минават през живота деликатно и внимателно, вървят „от светлата страна на тротоара“, премислят думите и действията си и последствията от тях, дълбоко се вълнуват от красивото и грозното и тяхното съотношение в света. Всяка среща с тях оставя дълбока и светла следа.
Това си мисля, докато разговарям с Ина Иванова – една светла жена, която избира пътя на усмивката. Ина е поет и разказвач, читател и автор на текстове, учител и приятел. Успява по един спокоен и балансиран начин да съчетае в себе си толкова много неща, че не е за вярване. С всяка нейна нова книга откривам нова нейна черта, която мога да позная и в себе си, но някак съм пропуснала да забележа – защото не ми е останало време, защото съм твърде категорична, или защото понякога (от умора) избирам да виждам света в тъмни краски.
Ина Иванова е родена в Чирпан, но отдавна и с удоволствие живее в Пловдив. Също така отдавна и с удоволствие тя е част от всяко културно събитие, което намира сцена в града. Автор е на сборниците с разкази „Право на избор и други проклетии“(2009 г.), „Името на неделята“(2012 г.) и „Летящ акордеон“(2014 г.), както и на три стихосбирки – „Малки букви“(2016 г.), „Криле от папиемаше“ (2019 г.) и „Нещата, за които мълчим“(2022г.). Само преди няколко дни тя представи в София последната си стихосбирка. Така успях да поговоря с нея за говоренето, премълчаването и други дребни неща, които ни правят по-добри хора.
Живеем във време, в което ежедневно ни се налага да балансираме между казаното и премълчаното. Кое е повече при теб – това, което споделяш, или това, което премълчаваш?
Това, което дълбоко ме вълнува. Дали ще говоря за него публично, ще споделям с най-близките си или ще размишлявам в тишина, то винаги ме променя. Може да е филм, книга, случайно срещната фраза, или съпреживяна чужда съдба. Всъщност от това са „направени“ и стихотворенията в „Нещата, за които мълчим“. Иначе понякога си мисля, че нещата, за които не съумяваме да говорим, най-силно ни трансформират.
Кое е онова, за което не говорим, а трябва да го правим?
Иска ми се да говорим повече за идеи, за изкуство – за това трябва да се говори, идеите трябва да се споделят, за да могат да стигнат до осъществяване.
С кого споделяш най-съкровените си мисли?
Мисля, че с белия лист. Или файл, ако предпочитате, защото по-често пиша на компютър, а се е случвало и на смартфона. Най-редно ми се струва да споделяме с хората, които обичаме – с тях сме и най-чисти в намеренията си, най-открити и беззащитни. А това също дава сила на думите.
Ти си един много крехък и същевременно много силен човек, как се постига този баланс?
Мисля, че клишета като „да бъда себе си“ не са работещи. Затова ще призная, че е нелек избор да вървиш „от светлата страна на тротоара“. Но е именно избор – да си тактичен, да си добронамерен, да се обградиш със себеподобни.
Вярвам, че ние, жените, сме силни и крехки едновременно, родени сме такива и този удивителен баланс ни помага да преминаваме през света с лекота и достойнство. С класа. Само си спомнете героинята на Труман Капоти – Холи Голайтли. За мен тя е женствена по един неподражаемо сложен начин.
Би ли променила нещо в живота си досега, ако можеше?
Да, разбира се, че бих променила някои неща в живота си. Навярно по-дребни, защото ако животът ми беше съвършено различен, и аз бих била друг човек. Със сигурност бих променила някои дребни ситуации, в които не съм била права и може да съм наранила друг човек.
Светът като цяло има нужда от кардинална промяна и тя е в посока на осъзнаването, че сме част от една сложна система. Ние с нищо не превъзхождаме което и да е живо същество и нямаме право да разполагаме с живота или благоденствието му. И може би дори трябва да преосмислим понятията си за „живо същество“, защото ми се струва, че пренебрегваме растенията и камъните.
Кое е най-важното решение, което си взела в живота си досега?
Малкото решение да дойда в Пловдив. Ето ме тук – вече тридесет години. Целият ми начин на живот, огромна част от моето същество са повлияни от това уж дребно решение. Не съжалявам, мисля, че имам добър живот, макар не винаги да личи. Трудностите са само стъпала по Пътя. Изборите, които емоционално или интуитивно, а понякога и набързо правим, често са определящи за нас самите, но това може да бъде видяно и оценено единствено в перспектива, след като е изминало време.
Кои са малките неща, които пазят здравия ти разум?
Книгите, да си говоря с близки хора на розе, да вървя пеша с километри – това ми дава нужния баланс, за да успея да кажа това, което искам и да премълча останалото.
Преди време, в един друг разговор ми каза, че никой не приема насериозно жените-поетеси. Промени ли се във времето тоя твой извод?
Ами да кажем, че понякога има снизходително отношение изобщо към пишещите хора. Но всичко зависи от средата, разбира се. Може би просто времената са такива – други хора са авторитети, не пишещите. Изострената чувствителност ни прави по-уязвими в житейски ситуации, но за сметка на това ни дава много – да виждаме повече от една гледна точка, да сме по-щадящи, по-милостиви.
Коя е общата грешка, която правим като жени според теб? Какво в нагласата си трябва да променим, за да успяваме по-лесно?
Аз не съм състезателен тип. Предпочитам упоритата работа в посоки, които ме интересуват. Не се боя да полагам усилия без да държа непременно да видя краен резултат, защото е ценен извървеният път, а не краткото помахване от някаква стълбичка с медал, окачен на врата. Но в по-широк смисъл мисля, че на всички нас, жените, все още ни предстои борба за равни права. Особено тук, на Балканите. И това би била истинска промяна на нагласите, която би била стъпка към „светлата страна“ за много жени.
Вижте още:
Кремена Димитрова: Трябва да се работи за премахване на ДДС поне върху детските книги
