С възрастта на човек му е все по-трудно да приема съвременния свят и все повече е склонен да романтизира миналото. Казват, че това е така не за друго, а просто защото по онова време е бил млад и се е чувствал по-добре чисто физически и не така смачкан от живота. И въпреки че моето поколение не би трябвало да разполага с рационални причини да възвеличава самия режим, само защото тогава сме били млади и готини, то всеки има някои неща от детството и юношеството си в онова време, които и сега му предизвикват положителни емоции.
И ето, вече родител, си давам сметка, че съм се опитвал да пробутвам на собствените си деца онези соц класики, за които аз пазя мил спомен и дори още харесвам по някакъв начин. Разбира се, не бих си тормозил наследниците с това, което потриса мен самия: нито бих им предлагал марципан (не го бъркайте с бадемовата паста, говоря за „онзи“ така наречен марципан), нито бих ги карал да четат вестник „Септемврийче“, нито да колекционират салфетки или етикети от буркани (помните ли тези хобита?). Нататък споделям моя личен опит с моите хлапета:
Попара
Аз попарата много я уважавам. Дори и във варианта без масло. Но (представете си!) наскоро си дадох сметка, че никога, ама никога, в съзнателния си живот моите деца не са опитвали попара. И аз – представяте си го вече, нали – леко въодушевен (и същевременно учуден от себе си, че сред 27-те вида закуски които съм им приготвял, тази я няма), реших да им я поднеса. И приготвих чудна попара – не просто с парченца сух хляб и захар, а и с чай, и с масло, и със сирене, от хубавите!! И за какво – за нищо… Никой не я хареса. Казаха си честно децата, че е гадна, опитаха я, опитаха да я ядат, но не можаха. Признавам, че ми стана малко тъпо, но пък после с голям кеф им изядох порциите.
Детските филми и сериали
Като се почне от „Войната на таралежите“, та през „Васко да Гама от село Рупча“ и до „С деца на море“ – те все още ми се струват много интересни и забавни. И реших да чекна дали не е така и за моите деца. Те първо се дърпаха – не искали да гледат черно-бели филми от времето на динозаврите, но след като им обещах, че няма да са черно-бели, се съгласиха доброволно да погледат малко. Пуснах им от първия и последния от гореизброените. Децата ми, душиците, показаха малко куртоазия към татко си, посмяха се леко насила на едно-две места и после вече не – признаха, че не им е чак интересно… Все още нула точки за личните ми соц класики.
Вижте още: „Не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря, нали?“
Чичо Томовата колиба
Това не е книгата, а сладкишът. Не знам дали го знаете изобщо, или пък ви е познат под друго име. Но така го наричаше баба ми. Поне споменът ми за него беше, че това триъгълно руло е сочно и много вкусно. Като съм се сещал за него, съм се чудил защо не съм карал баба ми да ми го прави приживе по-често! И ето че миналата година реших да издиря рецепта за него и намерих нещо доста близко до Чичо Томовата колиба или дори може би същото! Накратко – накисвате бисквити в мляко; ползвате много масло; сглобявате като триъгълник, ако го гледате 2D отпред и като колиба при 3D; и в тази колиба „настанявате“ преди това конфитюр. На децата май малко повече им хареса. Но на мен – ама никак! Така че колко да им е харесало и на тях. Изобщо не приличаше на рулото на баба ми. Много бях разочарован. Май спомените за истината са били победени от емоциите на спомена. Или може би просто бисквитите сега не са като онези от едно време…
Пластмасовите фигурки
Животни, индианци, каубойци, рицари, войници. Онези от стрелбищата. Едноцветни, а понякога и многоцветни като серията с индианците и мечката, която ловуват. Сред любимите от животните ми бяха бизонът, голямата черната горила и малката с вдигнатите нагоре юмруци, лъвовете, броненосецът и хипопотамът (който помни – ги знае). Показах ги на децата. Е, тук имаме попадение! Много ги харесват и играят с тях редовно. Ура – една точка за миналото!
Реванѐ
Значи всъщност това не съм им го давал да опитват, не знам дали са го яли някога някъде. Но аз все още не мога да намеря реванѐто, което уж помня от детството си. Нещо блудкаво ми се струва навсякъде, където съм го ял. Ми то е брашно, вода и захар, бе хора! Дали и като дете е било такова на вкус, но понеже не е имало кой знае какви други сладкиши, ми е харесвало много тогава?! Няма точка за миналото, не искам да го причинявам на децата си това „бляк“ десертче.
„Ну, погоди!“
Това го харесват. Май. Предпочитаха да гледат „Пинко Розовата пантера“ (еми, по-добро е, определено!), но и споделиха, че в детската градина постоянно им пускали за вълка и заека и вече искат да гледат нещо друго. Не знам как да го оценя това – ще го пиша неутрално.
Комиксите
И във вестник „Септемврийче“ вървеше комикс – любим ми беше „Винету“, разбира се. Но имам предвид класиките – списания „Дъга“, „Чуден свят“ и Pif, особено първото. Искаше ми се моите деца да имат по-голям интерес към тях, но… Стоят тук бройки от тези комикси – на видно място, малките разглеждаха веднъж един от пифовете, но… Може би по-натам… Криво ми е, но няма как да дам точка в полза на детските ми спомени.
Чайка
Чакай – ще кажете сега – това не е ли като марципана, за който написах, че няма да става дума тук. Еми, за мен не е. Като видя на касата в квартален магазин пакетче с чайки и често си взимам една, не мога да го обясня, но все още ми харесва фонданът в какаовата глазура. Разбира се, децата ми предпочитат по-качествения шоколад, или по-точно казано – шоколад.
Равносметката: 6.5 на 1.5 – категорична загуба на моите мили положителни детски спомени от соца. И за да е ясно – никак не ми е тъжно. Всъщност даже нещо нямаше да е наред, ако днешните деца си падаха по онази сива оскъдица.
Та така. Май наистина „ключът от палатката“ се крие в меланхолията по самото наше детство…
Вижте още:
