Не се пита човек за годините му. Особено ако е жена. Чували сте, нали? Ще я уязвим и засрамим, ако зададем въпроса, ще я поставим в неудобно положение. Не е възпитано така. Даже и ако черпи за рожден ден. Пък и то от един момент нататък (никой не знае точно кога настъпва моментът, май варира от 25 до плюс безкрайност) какво има да му черпиш на тоя повод – направо си е смешно, да не си на 15. От учтивост правим фалшиви коментари и пожелания като „хайдее, честито пълнолетие“ на човек на средна възраст, лигавим се да обръщаме свещичките на 52-ия рожден ден огледално, уверяваме хората, че с ден не са мръднали от студентството си, а това очевидно не е така и в този факт няма нищо погрешно или неестествено. Подтекстът е ясен – тъжно е да си на 52, направо е срамно, но хайде, от снизхождение ще заровим глава в пясъка, да те утешим поне днес, като се престорим заедно с тебе, че няма нищо, за да преживееш по-леко с помощта ни възмутителния факт на своето остаряване. Всъщност, участвайки в подобен социален ритуал, ние сме тези, които изпитваме неудобство пред възрастта и го проектираме върху околните. Базираме чуждия срам върху презумпция, идваща от собствения ни, и по този начин реално го налагаме като норма върху околните, както е бил наложен на нас.
Зад възпитанието да не обсъждаме определени теми, уж от милосърдие към човека насреща, стои трайно наслагвана масова култура на срам от себе си. Четейки между редовете, онова, за което великодушно позволяваме на човек да не говори, е въпрос, отминаван с многозначително мълчание. А неговото основно значение е, че има причина да не се приемаш, има причина да се срамуваш от себе си, не отговаряш на определени стереотипи и очаквания. Нека видим основните въпроси, които не бива да се споменават от дискретност и уважение, и абсурдния срам зад тях. Ако ги говорим спокойно, ще ги нормализираме. А то не може, не трябва.
„Не се пита човек за годините му“
Особено ако е жена. Във факта да си навършил 40, 50 или 80 години срамна е не цифрата, а наборът от очаквания, които свързваме със съответните възрасти. С достигането им човек постепенно навлиза в шаблон, според който той вече не е привлекателен, сексуален, подвижен, жизнерадостен, дори се приема за комично, ако продължава да „се прави“ на такъв, иначе казано да се усеща такъв – израснали сме с присмеха за „баба Лили“, която пее за любов пред публика, в къса кожена пола. И докато за един мъж изгубването на привлекателност все пак е простимо, защото в масовия стереотип за мъжа от него се очакват различни „добродетели“, то за жена е недопустимо. Както ако е семейна (тогава приоритетите ѝ трябва да са други, но все пак да не се е запуснала тотално, за да „задържи“ партньора си), така и ако е несемейна – в този случай тя или е останала „стара мома“, понеже никой не иска да „я вземе“, или не е била на ниво да „задържи“ въпросния партньор.
Вижте още: Долу ейджизма! Да сритаме задника на голямото, лошо остаряване
Но не само привлекателността е от значение. Във вечно будното и осъждащо обществено око, с напредването на възрастта човек губи правото си да участва в определени дейности, които „не му подхождат на годините“ – като да се облече цветно или провокативно, да има нестандартна прическа, да се държи „детински“, да иде на рафтинг или катерене, да пие до сутринта с компания, да пътешества, да се смее шумно, да участва в обществени прояви от протестен характер, да общува с млади хора, без да се сметне, че се вдетинява умишлено. „Лора, Лора, виж, дядка кара ролери!“, заливаше се от смях в Морската градина на Варна мой съученик от началното училище, докато изключително добре сложен, симпатичен, усмихнат и самоуверен възрастен мъж редовно шареше между алеите, обул неприемливите за годините му кънки, вместо да дъвче кренвирш над накапан бял потник у дома и с печално примирение да се псува с политиците по телевизора. Десетилетия по-късно срещам същото отношение от далечни познати към семеен приятел – мъж, прехвърлил 50-те, който носи прошарената си коса на небрежно кокче, обича да обсъжда философията на живота на по чашка до ранни зори, ходи по протести и пътува, понякога даже соло, на дестинации като Сантиаго де Компостела. „Makaktaka? Как може така да го тресне критическата… На какъв се прави? Та той е дядо на внук!“ Когато вече си изградил кариерата си и си отгледал и изучил децата си, всъщност да си позволиш да се насладиш на живота, е най-естествената и логична следваща стъпка. Единствената радост на дядото е внучето, когато обществото е такова, че в него възрастният човек да не може да си позволи други радости.
Конкретно у нас песнионерството е свързано с определено отношение на сиромахомилство. И не е чудно, да си пенсионер в България наистина е срамно, но за обществото, а не за самите пенсионери. Ние сме нация на прегърбените баби със забрадки и пеньоари и на одърпаните дядовци с елече не по мярка, които те бавят по половин час на опашката в аптеката, докато цъкат с език над непосилните цени на шепата си лекарства. Изборът на такъв живот е цивилизационен, не е техният собствен. В редките случаи, когато срещаме възрастен мъж да закусва навън кроасанче със сутрешния си вестник, или ведра компания от пенсионирани дами с перли на вратовете на по пиня колада в ранния следобед, се чувстваме… като в Западна Европа. Понеже ни е неприсъщо. У нас пенсионер означава да правиш мекички и да слушаш радио, докато очакваш някой лев за парно от сина, редките посещения на внуците и финалното – на смъртта.
„Не се пита човек за килограмите му“
Особено ако е жена. За мъжете е все така простимо да изглеждат „зле“, ако отговарят на едни други критерии. „Правилни“ килограми на практика почти не съществуват. От една страна стоят миймовете коя жена може и коя не може да ходи по улицата с йога клинче и изискващите шеги за придобиване на тяло като за плаж – нали не си помислихте, че на море може да се отиде с всякакво тяло? От друга – коментарите, че приличаш на „върлина“, на „вейка“, че ще се счупиш, че сигурно ти има нещо и боледуваш, че то една жена трябва да си има извивки, форми, месце.
Вижте още: Имат ли плюсове плюс сайз моделите?
Що се отнася до килограмите, а и до храненето на човек, всеки се чувства оправомощен, че даже и длъжен, да изкаже непоискано мнение. Я трябва да поотслабнеш, я ти е време да хапнеш нещо. Когато си с компания на заведение, празник или почивка, започват да валят непотърсени извинения под формата на оправдателни шеги – „ох, подух се от толкова ядене, сега една седмица трябва да съм на диета“, „правих детоксикиращ режим преди ваканцията, защото ми беше ясно, че ще падне голямо хапване, ама и то по цял ден вървим, сигурно си изразходвам калориите“. Съгрешил си, яде, нормално да се извиниш пред другите.
Дори комплиментите ни често носят скрит осъдителен подтекст – „в момента изглеждаш чудесно, браво, внимавай да не напълнееш/заслабнеш пак, че на нищо не приличаше“. Личната стойност се измерва в цифри, и тази цифра е около 57. Килограми, не години, разбира се, при последните 57 си е изтекъл срок на годност.
„Не се пита човек за бройките му“
Особено ако е жена. Липсва правилно число за броя на сексуалните партньори, има само установена формула за неравенство – ако си жена, трябва да са по-малко, отколкото при мъжете.
Ако не правиш секс – лошо. Монах ли ще ставаш? За кого се пазиш? Или ти като зехтина – extra virgin? Сексът е социално събитие, като дървото на Джордж Бъркли от XVIII век: ако падне, пък никой не чуе, паднало ли е то наистина? Минала ли е повече от половин година от последния ти сексуален контакт, нещо не е наред и трябва бързо да наваксаш. По-добре да упражниш принуда върху себе си, пък да влезеш в нормата, изоставаш. Все още имаш чувства към друг човек? Тъкмо, ще си ги избиеш и ще ти мине. Пробвай, докато не ти хареса. Иначе току забравиш как се прави.
Вижте още: „С колко мъже си била преди мен?“
Ако имаш един партньор, с когото сте се събрали отрано – пак лошо. Изпускаш, трябва да си поживееш, това ли ще ти остане като опит, откъде знаеш, че с някой друг няма да е по-добре, да не живеем в Средновековието, никой не се жени за първия си, що за глупост?
Ако си бил/а с много на брой партньори – пак лошо. Лесен си, разюздан си, нямаш морал и ценности, не си материал за семейство, бракуван човек. Че кой иска у тях „разпоретина“ или „пезевенк“? В случай че си разкрепостен в сексуално отношение, се приема, че ти не си способен да се обвържеш, да обичаш, да си моногамен и отдаден, лоялен, да може да се разчита на теб.
До около 25-ата ти година най-големият страх на роднините ти е да не би да се ожениш, че е твърде рано. След това рязко се обръща в страха да не би да не се ожениш, че вече закъсня. На 25-нула-нула е препоръчително светкавично да разрешиш този въпрос веднъж завинаги, като същевременно си правил достатъчно секс, но не прекомерно много, и с повече от един партньор, но не с прекомерно много. Въпросът никога няма правилен отговор. Затова и не го задаваме. Иначе има опасност да го зададат и на нас.
„Не се пита човек за заплатата му“
Особено ако не е жена. За жена е простимо – тя има да си внимава за други неща, като килограмите или бройките, пък и изглежда заплашителна, ако вземе да изкарва твърде много. За мъж – обратното, на него всичко може да се прости, ако докаже, че може да храни къща. Не като някой „мухльо“, който още живее с техните и спестява за собствено жилище, вместо да дава за квартири. Възнаграждението е правопропорционално на масовия стандарт за успех, когато обществото издига в култ консумацията. Фактът, че една от най-ниско платените дейности е научната, а една от най-разпространените с цел висока заплата и социални придобивки – работата в кол център с чужд език, не бива да ни притеснява. С цифрата на месечното си възнаграждение е трудно да угодиш – я ще излезеш сиромах, я чорбаджия изедник.
Живеем в няколко паралелни реалности. В едната от тях неработещи по своя воля деца на родители, вложили целия си съзнателен живот в осигуряването на нормален стандарт за поколението им, качват миймове за буумърите и пишат туитове „tax the rich“ от последния модел iPhone, въобразявайки себе си на правозащитни и социално справедливи в мезонета на жълтите павета, наследен от въпросните нетаксувани буумъри. В друга хора с възнаграждение малко над минималното теглят бърз кредит, за да курортуват в инстаграмабъл локация. В трета си ти и този месец си канен на четири сватби – на всяка от тях трябва да оставиш в плика за младоженците минимум 100 лева на гост, за да не те помислят за неуважителен скръндза, а трябва някак и да планнираш морето, но без приятелите ти да разберат, че изкарваш цифром и словом 900 лева.
Колкото и да изкарваш, грешиш – будиш я съжаление, я завист, я възмущение. Нищо че би било далеч по-лесно да обсъждаме темата откровено помежду си, за да можем адекватно да планираме дейности и разходи, които спокойно да са по джоба на всички участници и да не налагат стигма върху никого.
Но не се пита човек за въпросите, които сам не задава. Него го е срам от отговорите им. Ще е добре и ти да се засрамиш.
Вижте още:
Стигмата „нисък на ръст“
